НАЦИОНАЛНА ГРАЖДАНСКА ИНИЦИАТИВА

„Конституционни промени за народовластие, съд и справедливост“

Настоящата гражданска инициатива ще се организира по реда на Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Същата ще бъде адресирана до 44-тото Народно събрание, което съгласно горецитирания закон е длъжно в тримесечен срок от внасянето ѝ да разгледа направените предложения и обяви своето мотивирано решение. Тя се реализира чрез подписка, осъществена в тримесечен срок.

Чрез настоящата инициатива подписалите се граждани подкрепят свикването на Велико народно събрание и приемането на следните предложения (Проект за изменение и допълнение на Конституцията на Република България):

  1. Пряк избор от народа на главния прокурор, председателите на Върховния касационен съд, Върховния административен съд, ½ от членовете на Висшия съдебен съвет и инспекторите на Инспектората към него с възможност за отзоваване по всяко време на четиригодишния им мандат.

Мотиви:

„При осъществяване на функциите си съдебната власт е независима от другите власти. Същевременно за успешното й функциониране е нужно да има гарантиран имунитет срещу всякъв вид политическо и партийно влияние и влияние на бизнес интереси, както и да работи при отсъствие на конфликт на интереси.“

За да имаме ефективна и безпристрастна съдебна система, на първо място по важност е нейната независимост от силните на деня – криминалния  политически и икономически елит. Съгласно чл. 117, ал. 2 от Конституцията: „Съдебната власт е независима. При осъществяването на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона.“ В тази връзка и според разбирането за демокрацията, най-доброто решение е ръководителите на съдебните органи да се избират пряко от народа, което ще елиминира вмешателството на другите две власти (законодателна и изпълнителна). В подкрепа на тази теза в Конституцията има два текста, които са част от основните принципни начала в нея, а именно – разделението на властите и независимостта на съдебната система. Днес тези принципи не са спазени, защото половината от членовете на Висшия съдебен съвет се избират от законодателната власт (Народното събрание – фалшивата представителна власт), а другата половина от магистратските среди, но пак под влиянието на политическо (правителство и парламентарни мнозинства) и олигархично влияние. Съдебната и изпълнителната власт (правителството) са се сраснали в тайни зависимости, свързани с разпределението на държавната баница до степен, в която горецитираните конституционни постановки са вече просто евтини клишета. Политическото и олигархично влияние върху Висшия съдебен съвет означава овладяване на цялата съдебна власт. Този орган назначава, повишава, премества, наказва дисциплинарно, понижава и освобождава от длъжност съдии, прокурори и следователи, тоест всички магистрати, както и прави предложение до президента за назначаване и освобождаване на главния прокурор и председателите на ВКС и ВАС, приема проектобюджета на съдебната власт –  въобще управлява цялата съдебна власт.

Не по-малко важен е и избора на главния инспектор и десетте инспектори на Инспектората към Висшия съдебен съвет – орган, който съгласно чл. 132а, ал. 6 от Конституцията проверява дейността на органите на съдебната власт, извършва проверки за почтеност и конфликт на интереси на магистрати и други видове контрол. Същите според чл. 132а, ал. 2 и 3 се избират от Народното събрание, тоест пак имаме политическо кадруване и то върху орган, които следи за нарушения, извършвани от магистратите. Това значи, че политиците, чрез свои доверени хора в инспектората имат възможност да мачкат всеки прокурор и съдия, който участва в разследвания по високите етажи на властта, тоест на политиците. Това вече е абсурден правен тюрлюгювеч, който няма нищо общо с прогласените в Конституцията принципи за управлението на една демократична държава.

Затова само при пряк избор от гражданите на съдебните ръководители, Темида ще правораздава в името на народа, както гласи чл. 118 от Конституцията, а не в интерес на мафията, на което сме свидетели днес и потърпевши от това. В противен случай, ако продължим по сега действащите правила, ще ставаме свидетели на реплики от видни магистрати към премиера Бойко Борисов по отношение на главния прокурор: „Ти си го избра“ и ръководителите на съдебните органи ще продължават да служат на мафията, която трябва да разследват и вкарват в затвора. Независимостта на съдебната система ще реши най-големия проблем в обществото – липсата на справедливост, която е вследствие от грабежа на държавата и беззаконието, продължаващи десетилетия наред и генериращи изключително голямо социалното неравенство, което обрича бъдещото на нацията. Прякото избиране от народа на ръководителите в съдебната власт влече след себе си и тяхната отчетност за свършената от тях работа и постигнатите резултати, а оттам и търсенето им на отговорност при нарушения и съответно отзоваване. Възможностите за контрол и санкция от страна на гражданите са гаранция за ефективната работа на държавните органи, включително и тези на съдебната власт. Действителността днес е абсолютно неприемлива – неформални криминални  политически и икономически групи „колят и бесят” в съдебната система, а резултатът е очеваден за всички – те остават над закона по отношение на перманентно извършваните от тях крупни афери за милиарди за сметка на народа. Затова е абсурдно да се говори за визираната по-горе независимост на съдебната власт, уредена в Конституцията.

Мандатът за всички изброени ръководни длъжности в съдебната власт е разумно да бъде четири години, защото по-дългите, особено установените седемгодишни мандати за главния прокурор и председателите на ВКС и ВАС, създава условия за „окопаване”, трайно обвързване с други институции, което предполага действия над закона.

  1. Отпадане на давността за престъпления, свързани с приватизацията, замени на имоти държавна и общинска собственост, обществени поръчки и концесии.

Мотиви:

Изброените престъпления са едни от основните, с които държавата бе разграбена и продължава да се разграбва, затова не трябва да има давност за тях. За последните 30 години ощетяването на държавата, тоест народа, е в размер на над 100 млрд. лв. Това е на цената на демографската катастрофа и институционалната разруха – липсата на държава. За такива престъпления, които застрашават националната сигурност, виновните трябва да носят отговорност като национални предатели. Най-видимият резултат от този грабеж е структурата на икономиката, която наред с корупцията е причина за голямото социално неравенство и демографската катастрофа.

  1. Създаване на Антикорупционна прокуратура извън съдебната, законодателната и изпълнителната власт, която да разследва престъпленията, извършени от политиците, участвали в управлението на страната в периода 1990-2019 г.

Мотиви:

Във връзка с т.нар криминален преход в България, е необходимо създаването на напълно независим от трите власти (законодателна, изпълнителна и съдебна) орган за водене на разследване по отношение на лица, заемащи или заемали ръководни длъжности – президенти, министър – председатели, министри, заместник – министри, народни представители, областни управители, кметове и общински съветници, участвали в управлението на страната за периода 1990 – 2018 г., както и ръководители на съдебните органи и конфискация на цялото им имущество, придобито по престъпен начин. Основни престъпни състави, по които ще се води разследването срещу гореизброените лица са „незаконно обогатяване” и „организирана престъпна група с участието на лице, заемащо ръководна държавна длъжност”. Същите трябва да бъдат включени в Наказателния кодекс на Република България. Незаконното обогатяване е престъпен състав, уреден в Конвенцията на ООН срещу корупцията (UNCAC), която България подписва на 10 декември 2003 г. и я ратифицира на 3 август 2006 г. За съжаление до момента този състав не е част от Наказателния кодекс на България по разбираеми за всички причини.

„Незаконно обогатяване“

  1. „Незаконно обогатяване, представляващо значително увеличаване на средствата на лице, заемащо или заемало ръководна длъжност, за което то не може да даде разумно обяснение от гледна точка на законните му доходи се наказва с лишаване от свобода от пет до двадесет години, конфискация на цялото му имущество и лишаване от право за срок от двадесет години да заема държавна или обществена длъжност;
  2. „Незаконно обогатяване, представляващо значително увеличаване на средствата на лице, свързано с лице, заемало или заемащо ръководна длъжност, за което то не може да даде разумно обяснение от гледна точка на законните му доходи и е осъществило дейност по:

а) преобразуването или трансфера на имущество със знанието, че това имущество представлява облага от престъпление, с цел да се укрие или прикрие незаконния произход на имуществото или да се помогне на лице, заемащо или заемало ръководна длъжност, което е замесено в извършването на първоначалното престъпление, да избегне правните последици от неговото деяние;

б) укриването или прикриването на истинския характер, източник, местонахождение, разпореждане, движение или притежаване на право на собственост или други права, свързани с имущество, със знанието, че това имущество представлява облага от престъпление, на лице, заемащо ръководна длъжност;

в) придобиването, притежаването или използването на имущество със знанието към момента на получаването му, че това имущество представлява облага от престъпление, на лице, заемащо ръководна длъжност

се наказва с лишаване от свобода от една до три години и конфискация на цялото му имущество;

Допълнителни разпоредби:

  • „Ръководна длъжност“ – президент, министър – председател, министър, заместник – министър, народен представител, областен управител, кмет, главен прокурор, председатели на ВКС и ВАС;
  • „Значително увеличаване на средствата“ е налице, когато има несъотвествие между имущество и доход, което надвишава 30 хил. лв.;
  • „Заемало“ – заемало някоя от изброените длъжности в периода 1990 – 2019 г.;
  • „свързано“ – по роднинска, приятелска, трудовоправна, търговска или друга връзка;

1.2. Организирана престъпна група

Допълнение към чл. 321 „организирана престъпна група“ от НК на следните текстове:

  1. „Лице, което заема или е заемало ръководна длъжност образува или ръководи група, съставена с цел да върши търговия с влияние, натиск върху представители на органи на държавната власт и други дейности, с които се нанасят вреди на държавата и обществото, се наказва с лишаване от свобода от десет до двадесет години.“

2.„Лице, което заема или е заемало ръководна длъжност участвува в такава група, се наказва с лишаване от свобода от пет до петнадесет години.“

Ръководителят на Антикорупционната прокуратура ще се избира пряко от народа с тригодишен мандат, с възможност за преизбиране, но не повече от два мандата.

Двете прокуратури – Главна прокуратура и Антикорупционната – ще се контролират и разследват взаимно. За първи път в историята на България ще се отвори възможност да бъде разследван главния прокурор (които до момента се чувства над закона поради неговия правен статут) за извършени от него правонарушения и то от разследващ орган, който не му е подчинен.

  1. Пряк избор от народа на 2/3 от състава на Конституционния съд, а останалата част – от Общото събрание на съдиите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд.

Забележка: Конституционният съд се състои от 12 съдии. По сега действащата конституционна разпоредба, 1/3 се избират от Народното събрание, 1/3 се назначават от Президента и 1/3 от Общото събрание на съдиите на ВКС и ВАС.

Мотиви:

Съгласно чл. 1, ал. 2 от Закона за Конституционния съд, „Конституционният съд е независим от законодателната, изпълнителната и съдебната власт и се ръководи само от разпоредбите на Конституцията и този закон“. В същото време обаче, Конституцията предвижда квота 1/3 от конституционните съдии да се избират от Народното събрание, тоест от законодателната власт и 1/3 от Президента. Общоизвестно за всички е, че и двете институции са силно политизирани. Това предопределя политическото влияние върху работата на този съд, което е несъвместимо с функцията му на независим орган, осигуряващ върховенството на конституцията. Имайки предвид изключително значимата и отговорна дейност на КС за правовия ред в държавата, е логично и правно оправдано 2/3 от членовете му да се избират пряко от народа по предложения, направени от юридическата гилдия и академичните общности, като по този начин ще се отнеме възможността за политическо влияние върху него. В противен случай той ще продължи да функционира в явен конфликт на интереси, за което се прави извод от чл. 149, ал. 1, т. 2 –  „Конституционният съд се произнася по искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента“. Следва да се има впредвид състава на съда през годините и в момента, а именно – бивши народни представители, бивши главни прокурори, бивши съветници на президенти, съдии от върховните съдилища – все лица, които през годините на своите постове са доказали лоялност към политиците и олигарсите и за награда са избрани за конституционни съдии. Е, кой очаква, че тези хора ще се изправят срещу техните „бащици” – политиците и ще защитят основните правата на гражданите, закрепени в Конституцията, когато са нарушени с акт на публичната власт. А през последните години сме свидетели на многобройни противоконституционни законодателни текстове, което нарушение от страна на държавата, в случая в лицето на Народното събрание, има разрушителен, демобилизиращ ефект. Имайки предвид и обстоятелството, че в действащата конституция не е уреден института на индивидуалната конституционна жалба се оказва, че правата на гражданите са незащитени. За каква демокрация говорим тогава!

  1. Въвеждане на индивидуална конституционна жалба.

Мотиви:

Индивидуалната конституционна жалба (ИКЖ) осигурява пряк достъп на гражданите до конституционното правосъдие, когато с актовете на публичната власт (Народното събрание, правителството, съдебните органи) са нарушени конституционно уредените им основни права и свободи. Тя е въведена в повечето европейски страни, като намира най-интензивно приложение в практиката на Федералния конституционен съд на Федерална република Германия, защото именно там възниква като извънредна форма за правна помощ през средата на 19 век.

Липсата на такава в българската конституция допуска в правния мир да съществуват противоконституционни актове, основно закони, които са рожба на нашия парламент – на т. нар. фалшиво представителство, но не народа, а на олигархията, местните феодали, криминалните клики в държавната администрация и всякакви други тарикати. В подкрепа на тази теза могат да се изложат следните факти:

Първо, в последните три десетилетия в България сме свидетели на ясно изразено влияние на т.нар. „корпоративни интереси“ при взимането на решения по върховете на държавната власт. Редица скандални назначения (на министри, главни прокурори, шефове на ДАНС, на различни изпълнителни агенции и т.н.) и законодателни инициативи (приемането на закони), целящи облагодетелстването на конкретни лица, силно ерозираха конституционния постулат, че законите трябва да съответстват на „общата воля“. Забелязва се все по-отчетлива тенденция на отчуждаване на законодателната власт (народните представители) от гражданите и недопустим стремеж към избягване на публичността при вземането на решения. Всичко това е предпоставка за понижаване на качеството на нормативните актове и проникването в тях на частни и тясно корпоративни интереси, с което се нарушават основните права на гражданите.

Второ, органите, които съгласно чл. 150 от Конституцията  имат правомощието да сезират Конституционния съд, са изцяло политизирани, тоест не може да очакваме от тях лоялно съдействие, а те са единствения начин, по който гражданите могат да защитят правата си пред блюстителя на върховния закон. Такива субекти за сезиране са:

– най-малко една пета от народните представители, Президентът, Министерският съвет, Върховният касационен съд, Върховният административен съд, Главния прокурор – когато искането е за обявяване противоконституционност на закон, в това число и поради противоречието му с основни права и свободи;

– Омбудсманът и Висшият адвокатски съвет – когато искането е за установяване противоконституционност на закон единствено и само на основание противоречие с права и свободи на гражданите.

Всички гореизброени субекти са навързани помежду си като „свински черва“ –  веднъж заради политическото влияние при тяхното избиране и втори път, във връзка с участието им в далаверите по грабежа на държавата. Всичко това предполага, че няма как да тръгнат едни срещу други и да искат обявяване на противоконституционност на техните актове, с които са нарушени правата на гражданите.

Във връзка с изложените факти до тук, а именно: невъзможността гражданите лично да сезират Конституционния съд и последният сам да се самосезира, както и нежеланието на оправомощените публични субекти да съдействат поради изредените по-горе причини води до това, че гражданите остават без защита. А нали именно спазването и защитата на индивидуалните права и свободи на гражданите е смисъла на всяка конституция. Липсата на сезираща възможност за отделния гражданин е в противоречие и с духа на Конституцията, която още в преамбюла си дава приоритет на правата на човека, както и с гарантираното в чл. 56 от Конституцията право на защита.

Затова е изключително необходимо днес, при наличие на фалшива представителна власт в България, да се въведат ефективни защитни средства на правата на гражданите, каквато е индивидуалната конституционна жалба. Възможността за иницииране на конституционен контрол от гражданите безспорно ще окаже дисциплиниращ ефект върху законодателя, който много по-внимателно ще преценява своите решения още на етапа преди приемане на актовете.

  1. Въвеждане на конкретна конституционна уредба за иницииране от народа на референдуми по всички въпроси от компетентността на Народното събрание и Великото народно събрание без ограничение.

Мотиви:

Това е необходимо, за да не може в бъдеще самозабравили се и окопали се във властта народни представители да налагат ограничения при участието на гражданите в упражняването на държавната власт, като тези в действащия в момента Закон за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление и то в противоречие на конституционните разпоредби.

Десетилетия наред сме свидетели на това, че представителната власт, в лицето на народните представители, както и избраните от тях правителство, ръководители на Българска народна банка, ДАНС, Комисия за защита на конкуренцията, Комисия за енергийно и водно регулиране, Комисия за финансов надзор и другите държавни институции работи изцяло в частен интерес на криминалния капитал – олигарси, местни феодали и криминални клики, установили се във всички държавни органи. Разбира се, не трябва да се пропуска и ролята на манталитета, който ние, българите, сме придобили вследствие на събития и процеси, случвали се през вековете назад на територията на страната. Именно този манталитет, който всички ние разбираме и се възмущаваме от него, но практикуваме, е най – големият страж на статуквото.

Затова днес, при наличните горепосочени обстоятелства, единствено възможността за пряко участие на народа в упражняването на цялата държавна власт без ограничение е в състояние да елиминира деформациите в управлението на политическото представителство. Това фалшиво представителство, осъществявано десетилетия наред е причина за демографската катастрофа, социалното неравенство, институционалната разруха и духовната нищета. Това означава, че народът може във всеки един момент да се намеси в управлението на страната и непосредствено да приеме или отмени всеки закон, прекрати правомощията на ръководител на определен държавен орган, който обективно не работи в интерес на обществото и конституира или закрие държавен орган при възникнала обществена необходимост.

  1. Въвеждане на задължителен мандат и отзоваване на народните представители, общинските съветници и кметовете по всяко време на мандата им чрез референдум.

Мотиви:

Проблемът с демокрацията и по – конкретно наличието на пропаст между народ и политически елит не съществува само в България, а по целия свят, но при нас е изключително силно изразен. С основание днес говорим за наличието на фалшива представителна власт в страната, тоест народните представители с избраното от тях правителство, общински съветници и кметове представляват само едно малцинство във властта – това на олигарсите, местните феодали, криминалните клики в държавната администрация и клиентелистите на партиите, а останалите граждани са непредставени, тоест техният интерес не е защитен при упражняване на държавната власт. Така очертан проблемът с представителността, съчетан с липсата на възможности за ефективен контрол и санкция от страна на народа позволява на политиците да грабят държавата и да безчинстват над народа. Затова е изключително необходимо въвеждането на отзоваването за всички пряко избрани от народа представители във властта. Това ще осигури възможност за пълен контрол върху онези, на които гласуваме политическо доверие. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Конституцията, цялата държавна власт произтича от народа. Затова, както суверенът може да делегира власт и правомощия на дадени субекти от държавните органи, уредени в Конституцията, така същият този народ може и да ги отнема, когато те не са оправдали дадения им кредит на политическо доверие. Изключително належащо е българският избирател да сложи край на това 70 % състава на Народното събрание да е от най-големите тарикати и мошеници, събрани от цялата страна, а останалите 30 % – политически апаратчици, превърнали депутатството в професия, кметове и общински съветници с разпределяните от тях обществени поръчки и социални помощи, превърнали преобладаващата част от градовете във феодални владения (занапред ще ставаме свидетели на все по-големи територии от страната, превърнати в демографски пустини).

 

  1. Намаляване броя на народните представители на 160.

Мотиви:

Великото народно събрание през 1991 г., със заложените в Конституцията 240 народни представители, се е стремяло да установи баланс на формата на представителство, в рамките на който протича диалогът между избирател – избираем, което е същина на демокрацията. Но трябва да се има предвид, че когато се е приемала сега действащата Конституция през 1991 г. населението на страната е било близо 9 млн. души. Според последната прогноза от месец юни тази година, базирана на анализ на официалните данни на Националния статистически институт, населението на България ще бъде под 7 милиона към началото на 2019 г., като само за последната година сме се стопили с близо 50 000 души. Още по – критично нисък е реалният брой на хората с избирателни права в страната, които са около 5 700 млн., а не 6 838 235, както сочат данните на Централната избирателна комисия от последните парламентарни избори през 2017, защото т. нар. „мъртви души“ в избирателните списъци са над 1 млн. души, а според известния математик и член на Централната избирателна комисия проф. Михаил Константинов  – дори над 1,3 млн.  Това налага да се преосмисли намаляване на установения брой народни представители.

За да стигнем до някакво число, трябва да направим сравнителен анализ с други държави, които се доближават до България като територия, население и социално – икономическо положение, както и с политическата изборна система, която искаме да се прилага в страната. В сравнението няма да включваме държави с население над 50 млн. души, такива с двукамерен парламент, както и високо развитите в икономическо отношение, които могат да си позволят да издържат по-голям брой депутати – Швеция е малко по-голяма по население от България, а има 349 народни представители, Белгия също. Ще се спрем на Дания, Словакия, Чехия, Гърция, Португалия, Унгария, Хърватия, Сърбия, Финландия и Ирландия. Кратката справка за тях показва следната ситуация:

Гърция -10 790 000 население, 300 членен парламент – 35 966:1 депутат;
Дания – 5 707 000 население, 179 членен парламент – 31 483:1 депутат;
Словакия – 5 420 000 население, 150 членен парламент – 36 133:1 депутат;
Чехия – 10 551 000  население, 281 членен парламент – 37 548:1 депутат;
Португалия – 10 340 000 население, 230 членен парламент – 44 956:1 депутат;
Унгария – 9 830 000 население, 386 членен парламент – 25 466:1 депутат;
Хърватия – 4 190 000 население, 160 членен парламент – 26 187:1 депутат;
Сърбия – 7 050 000 население, 250 членен парламент – 28 200:1 депутат;
Финландия – 5 480 000 население, 200 членен парламент –27 400:1 депутат;
Ирландия – 6 400 000 население, 226 членен парламент – 28 313:1 депутат;
България – 7 000 000 население, 240 членен парламент – 31 483:1 депутат.

От изнесените данни за горепосочените държави се вижда, че съотношението население – народни представители е около 25-44 хил. души на един депутат. Същевременно трябва да имаме предвид и изборната система, към която се стремим, а именно мажоритарната с института на отзоваването. В основата на мажоритарната система стои личната връзка с избирателя, а това предполага депутатът да може да обърне внимание на всички избиратели от неговия избирателен район с цел да бъде ефективен изразител на техните проблеми и желания в законодателната власт. За това е необходима по – голяма представителност, тоест едно разумно съотношение народен представител – население.  Със 160 народни представители при население от 7 млн. души, съотношението е 1:43 750. Друго обстоятелство, което трябва да отчетем е продължаващото намаление на населението, което налага да се приеме числото 160 депутатски места в Народното събрание. Не на последно място намаляването на броя на народните представители ще доведе и до финансово-бюджетна оптимизация. За сведение, съгласно Закона за държавния бюджет за 2018 г., утвърдените разходи за Народното събрание са в размер над 62 млн. лв., а това никак не са малко пари на фона например на размера на пенсиите в страната. Във връзка с намаляването на разходите на Народното събрание след успешното провеждане на предстоящия национален референдум за отпадане на ограниченията, заложени в Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление по отношение на предмета, ще имаме законова възможност, в следващото допитване до народа, което ще бъде през 2019 г., да залегне предложението за обвързване размера на  работната заплата на народните представители с три минимални брутни работни заплати и премахване на всички полагащи им се допълнителни суми и привилегии по сегашното законодателство (тоест месечно им възнаграждение ще е около 1560 лв., спрямо сегашните 6-7 хил. лв.), отпадане на привилегията за ползване на правителствена болница, почивните станции към Министерски съвет, право на безплатни самолетни билети за вътрешни полети, междуградски и градски транспорт и т.н. В тези доходи на народните представители изрично трябва да се подчертае, че не са включени техните неформални доходи от лобизъм и корупционни практики, които варират от 20 до 500 хил. лв. на месец, в зависимост от комбинативността на съответния народен представител. Само по този начин народният представител ще може да усети несгодите, които понасят обикновените негови сънародници от калпавите и престъпни управленски решения. Народният представител е на първо място общественик, а като такъв той трябва да е готов да се лиши от личното си време за правене на пари и кариера в полза на обществените инициативи.

Цели на конституционните промени

  1. Ефективна и справедлива съдебна система, изразяваща се в:

– конфискация на 30 млрд. лв., престъпно усвоени от политиците и свързаните с тях лица, участвали в управлението на страната през периода 1990-2019 г. Конфискуваните средства ще бъдат разпределени по различните направления с оглед обществената необходимост и приоритет до стотинка чрез референдуми, защото възможността някой да се разпорежда еднолично с парите на народа е равносилно на нов грабеж и обезсмисля целия предстоящ наказателен процес.

– премиери, министри, президенти, кметове, народни представители, висши магистрати с ефективни присъди за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, тоест в затвора;

Само при наличието на тези обстоятелства може да говорим за удовлетворяване на чувството за справедливост в българския народ, а това е предпоставка за неговото обединение и продължаване по градивен път.

  1. Реализиране на класическата конституционната максима „Властта произлиза от народа, принадлежи на народа и е за общото благо на народа“. А това в България може да се постигне само и единствено при наличието на възможности за достъпно и реално упражняване на цялата държавна власт, непосредствено от народа чрез референдуми и възможност за отзоваване на всички изборни органи на представителната власт. Това са гаранции за ефективен контрол и санкция от страна на народа върху всички държавни органи при упражняването на държавната власт върху тях.

Необходимостта от промяна на Конституцията е продиктувана от това, че основният закон е изживял времето си и своята цел да обслужи т. нар. преход, за съжаление в интерес на една незначителна част от обществото, която се превърна в гробокопач на българската нация. Днес е налице нова реалност с крещящи проблеми от национално и местно значение, което изисква нова основа на правната уредба на държавата ни. През 1991 година, учредителната власт в лицето на Великото народно събрание, изхождайки от това, че трябва да се засили парламентаризма и политическия плурализъм, конструира основния закон така, че да пази политическата класа, а не пълноценното участие на гражданите в управлението на страната, защитата на техните права и обществения интерес. Затова днес е необходимо генерално да сменим посоката, а именно – да поставим в центъра гражданина с неговите права, а политиците да влязат в ролята си на изпълнители на волята на суверена.