Според Конституцията на Р. България, властта може да се упражнява по два начина:

  • пряко от народа чрез формите на пряка демокрация – референдум, гражданска инициатива и общо събрание

и

  • представително – чрез органите на публичната власт (Парламент, Правителство и Президент), съставът на които се избира от народа с гласуване на избори.

Проблемът на представителната власт в миналото и днес е, че избраните от народа президент, кметове и народни представители, които от своя страна гласуват кабинета с премиер и министри, не са техни представители. Същите са подставени лица на неформални кръгове, предимно икономически, които овладяха всички ресурси и блага, т.е капитала, след 1989 г. като частни субекти, а преди това го държаха в качеството си на номенклатурни ръководители. Водени единствено от желанието да грабят публични средства и да държат властта с цената на всичко, те са отнели възможността на всички български граждани, които не са част от мафията, да участват в управлението на страната. Излизане от този омагьосан кръг няма, защото в техни ръце са и всички средства за масово осведомяване, посредством които манипулират общественото мнение в желаната от тях посока. Само те имат възможност да правят успешна кампанията на кандидати за президент, народни представители и кметове, разбира се подплатена с милиони мръсни пари. Обикновеният човек няма нито времето, нито парите и средствата за популяризиране, за да участва в политическия живот на страната. Той винаги е поставен в положение да избира „по-малкото зло“, наложило се като норма на поведение в публичното пространство. Но такава алтернатива няма, защото всички политици досега са „голямо зло“, рожба на една и съща криминална прослойка, която сменя играчите на политическата сцената и след като те изиграят своята роля, се оттеглят на „заслужена“ почивка, харчейки милионите си, натрупани с кражби. Разбира се, улесняват ги безпаричието и безизходицата на по – голяма част от населението, защото могат да го купят и „страхуват“, а другата част – бизнеса и всички високо платени експерти и ръководители в различни области – да ги държат в зависимости с компромати, събрани в този криминален преход. Оказва се, че цялата нация е в плен, а мафията граби държавата и отнема бъдещето на милиони българи. Защото участието на обикновения човек в политиката означава много пари, които той няма, риск от това да изгуби бизнеса си или работното място, угроза от поръчково разследване и всичко това произтича от окопалата се във властта политико – олигархична прослойка – мафия, която ползва цялата държава за нейните престъпни схеми.

Обикновеният гражданин се е превърнал в „зрител“, който не участва във взимането на важни за обществото решения, както и няма никаква възможност за контрол върху решенията на представителната власт – Парламент (чрез него контрол върху правителството), президент и кметове. И най – важното – не участва в разпределението на публичните средства, т.е общите пари, изработени с усилията на всички български граждани.

Затова е необходима пряка демокрация т.е народът да пише правилата, по които да функционира държавата и те да са в интерес на цялото общество, а не на определени прослойки.

В Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление са уредени следните форми, посредством които населението може да участва във властта. Това са референдум, гражданска инициатива и общо събрание на населението на местно ниво.

Ще се спра най – подробно на референдума, защото е с най – голяма обществена значимост. Правната уредба на референдум е в Конституцията, чл.1, ал.2 и в Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС). В закона са уредени два вида референдум – национален и местен. Чрез националния референдум гражданите осъществяват държавната власт непосредствено и волята им сама по себе си поражда правен ефект, т.е става закон. При положителен референдум решението се обнародва в Държавен вестник от председателя на Народно събрание и влиза в сила три дни след това. След това се изпълнява както всички други закони. Предложение за произвеждане на национален референдум може да бъде направено от:

  • не по-малко от една пета от народните представители,
  • президента на републиката,
  • министерския съвет,
  • не по-малко от една пета от общинските съвети в страната;
  • инициативен комитет на граждани, събрал не по-малко от 200 000 подписа, като в този случай окончателното решение за провеждането му е на Народното събрание;
  • Народното събрание взема решение за произвеждане на референдум, когато от инициативен комитет са събрани не по-малко от 400 000 подписа, т.е провеждането е задължително, като Народното събрание има възможност само да редактира въпросите, без да променя смисъла и тяхната поредност.

С национален референдум е предвидено да се решават пряко от гражданите въпроси с национално значение от компетентността на Народното събрание.

За съжаление в закона са наложени ред ограничения, както по отношение на предмета, тоест да не могат да се решават всички въпроси, които са от компетентността на Народното събрание, така са поставени и високи изисквания за голям брой подписи и кратки срокове за тяхното събиране при иницииране на национален референдум.

Затова, с оглед облекчаване на процедурите по ЗПУГДВМС, в настоящия референдум за съд и справедливост ще бъде включен въпрос за намаляване на изискванията за събиране на подписи на граждани за иницииране на национален референдум – 50 000 за необвързваща и 100 000 за обвързваща инициатива, както и възможност да се решават всички въпроси без ограничение, които са от компетентността на Народното събрание, защото няма логично обяснение народът да има по-малко власт от излъчените от него народни представители.

В заключение мога да заявя, че сегашната ситуация в страната налага преосмисляне на това каква трябва да бъде демокрацията. Истинската демокрация не може да е привилегия на шепа привилегировани, наричащи себе си „елит“. Тя трябва да приобщава гражданите и да подтиква към активно участие във вземането на най – важните решения за развитието на обществото. Демократично устройство на държавата има тогава, когато връзката между управляваните и управляващите е подчинена на основното изискване – държавата да служи на гражданите, а не гражданите на държавата, управлението да съществува за народа, а не обратното.