ДО
КОМИСИЯТА ПО ЖАЛБИТЕ И ПЕТИЦИИТЕ НА ГРАЖДАНИТЕ
ПРИ 44-ТОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
ИСКАНЕ
от Росен Пламенов Миленов, ЕГН
с постоянен адрес: гр. София, ул.
За контакт: тел. № 0878 786 669, ел. поща:
Относно: Внасяне на проект за изменение и допълнение на Конституцията на Република България и иницииране на национален референдум
Уважаеми господа народни предсавители,
Обръщам се към Вас от името на група активни български граждани, които са създали общност в социалната мрежа „Фейсбук“ чрез групите „Реферeндум на българите в България и чужбина за пряко управление от народа“ и „Против геноцида на Борисов и всички досега управлявали мафии“, с цел иницииране на референдуми за решаване на изключително значими проблеми с национално и местно значение.
В тази връзка Ви призоваваме:
- Да упражните правомощието си съгласно чл.154, ал.1 от Конституцията на Република България и да внесете в 44-тото Народно събрание предложения от нас проект за изменение и допълнение на Конституцията със следните предложения:
- Пряк избор от народа на главния прокурор, председателите на Върховния касационен съд, Върховния административен съд, ½ от членовете на Висшия съдебен съвет и инспекторите на Инспектората към него с възможност за отзоваване по всяко време на четиригодишния им мандат.
Мотиви:
За да имаме ефективна и безпристрастна съдебна система, на първо място по важност е нейната независимост от силните на деня – криминалния политически и икономически елит. Съгласно чл. 117, ал. 2 от Конституцията: „Съдебната власт е независима. При осъществяването на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона.“ В тази връзка и според разбирането за демокрацията, най-доброто решение е ръководителите на съдебните органи да се избират пряко от народа, което ще елиминира вмешателството на другите две власти (законодателна и изпълнителна). В подкрепа на тази теза в Конституцията има два текста, които са част от основните принципни начала в нея, а именно – разделението на властите и независимостта на съдебната система. Днес тези принципи не са спазени, защото половината от членовете на Висшия съдебен съвет се избират от законодателната власт (Народното събрание – фалшивата представителна власт), а другата половина от магистратските среди, но пак под влиянието на политическо (правителство и парламентарни мнозинства) и олигархично влияние. Съдебната и изпълнителната власт (правителството) са се сраснали в тайни зависимости, свързани с разпределението на държавната баница до степен, в която горецитираните конституционни постановки са вече просто евтини клишета. Политическото и олигархично влияние върху Висшия съдебен съвет означава овладяване на цялата съдебна власт. Този орган назначава, повишава, премества, наказва дисциплинарно, понижава и освобождава от длъжност съдии, прокурори и следователи, тоест всички магистрати, както и прави предложение до президента за назначаване и освобождаване на главния прокурор и председателите на ВКС и ВАС, приема проектобюджета на съдебната власт – въобще управлява цялата съдебна власт.
Не по-малко важен е и избора на главния инспектор и десетте инспектори на Инспектората към Висшия съдебен съвет – орган, който съгласно чл. 132а, ал. 6 от Конституцията проверява дейността на органите на съдебната власт, извършва проверки за почтеност и конфликт на интереси на магистрати и други видове контрол. Същите според чл. 132а, ал. 2 и 3 се избират от Народното събрание, тоест пак имаме политическо кадруване и то върху орган, които следи за нарушения, извършвани от магистратите. Това значи, че политиците, чрез свои доверени хора в инспектората имат възможност да мачкат всеки прокурор и съдия, който участва в разследвания по високите етажи на властта, тоест на политиците. Това вече е абсурден правен тюрлюгювеч, който няма нищо общо с прогласените в Конституцията принципи за управлението на една демократична държава.
Затова само при пряк избор от гражданите на съдебните ръководители, Темида ще правораздава в името на народа, както гласи чл. 118 от Конституцията, а не в интерес на мафията, на което сме свидетели днес и потърпевши от това. В противен случай, ако продължим по сега действащите правила, ще ставаме свидетели на реплики от видни магистрати към премиера Бойко Борисов по отношение на главния прокурор: „Ти си го избра“ и ръководителите на съдебните органи ще продължават да служат на мафията, която трябва да разследват и вкарват в затвора. Независимостта на съдебната система ще реши най-големия проблем в обществото – липсата на справедливост, която е вследствие от грабежа на държавата и беззаконието, продължаващи десетилетия наред и генериращи изключително голямо социалното неравенство, което обрича бъдещото на нацията. Прякото избиране от народа на ръководителите в съдебната власт влече след себе си и тяхната отчетност за свършената от тях работа и постигнатите резултати, а оттам и търсенето им на отговорност при нарушения и съответно отзоваване. Възможностите за контрол и санкция от страна на гражданите са гаранция за ефективната работа на държавните органи, включително и тези на съдебната власт. Действителността днес е абсолютно неприемлива – неформални криминални политически и икономически групи „колят и бесят” в съдебната система, а резултатът е очеваден за всички – те остават над закона по отношение на перманентно извършваните от тях крупни афери за милиарди за сметка на народа. Затова е абсурдно да се говори за визираната по-горе независимост на съдебната власт, уредена в Конституцията.
Мандатът за всички изброени ръководни длъжности в съдебната власт е разумно да бъде четири години, защото по-дългите, особено установените седемгодишни мандати за главния прокурор и председателите на ВКС и ВАС, създава условия за „окопаване”, трайно обвързване с други институции, което предполага действия над закона.
- Отпадане на давността за престъпления, свързани с приватизацията, замени на имоти държавна и общинска собственост, обществени поръчки и концесии.
Мотиви:
Изброените престъпления са едни от основните, с които държавата бе разграбена и продължава да се разграбва, затова не трябва да има давност за тях. За последните 30 години ощетяването на държавата, тоест народа, е в размер на над 100 млрд. лв. Това е на цената на демографската катастрофа и институционалната разруха – липсата на държава. За такива престъпления, които застрашават националната сигурност, виновните трябва да носят отговорност като национални предатели. Най-видимият резултат от този грабеж е структурата на икономиката, която наред с корупцията е причина за голямото социално неравенство и демографската катастрофа.
- Създаване на Антикорупционна прокуратура извън съдебната, законодателната и изпълнителната власт, която да разследва престъпленията, извършени от политиците, участвали в управлението на страната в периода 1990-2018 г.
Мотиви:
Във връзка с т.нар криминален преход в България, е необходимо създаването на напълно независим от трите власти (законодателна, изпълнителна и съдебна) орган за водене на разследване по отношение на лица, заемащи или заемали ръководни длъжности – президенти, министър – председатели, министри, заместник – министри, народни представители, областни управители, кметове и общински съветници, участвали в управлението на страната за периода 1990 – 2018 г., както и ръководители на съдебните органи и конфискация на цялото им имущество, придобито по престъпен начин. Основни престъпни състави, по които ще се води разследването срещу гореизброените лица са „незаконно обогатяване” и „организирана престъпна група с участието на лице, заемащо ръководна държавна длъжност”. Същите трябва да бъдат включени в Наказателния кодекс на Република България. Незаконното обогатяване е престъпен състав, уреден в Конвенцията на ООН срещу корупцията (UNCAC), която България подписва на 10 декември 2003 г. и я ратифицира на 3 август 2006 г. За съжаление до момента този състав не е част от Наказателния кодекс на България по разбираеми за всички причини.
„Незаконно обогатяване“
- „Незаконно обогатяване, представляващо значително увеличаване на средствата на лице, заемащо или заемало ръководна длъжност, за което то не може да даде разумно обяснение от гледна точка на законните му доходи се наказва с лишаване от свобода от пет до двадесет години, конфискация на цялото му имущество и лишаване от право за срок от двадесет години да заема държавна или обществена длъжност;
- „Незаконно обогатяване, представляващо значително увеличаване на средствата на лице, свързано с лице, заемало или заемащо ръководна длъжност, за което то не може да даде разумно обяснение от гледна точка на законните му доходи и е осъществило дейност по:
а) преобразуването или трансфера на имущество със знанието, че това имущество представлява облага от престъпление, с цел да се укрие или прикрие незаконния произход на имуществото или да се помогне на лице, заемащо или заемало ръководна длъжност, което е замесено в извършването на първоначалното престъпление, да избегне правните последици от неговото деяние;
б) укриването или прикриването на истинския характер, източник, местонахождение, разпореждане, движение или притежаване на право на собственост или други права, свързани с имущество, със знанието, че това имущество представлява облага от престъпление, на лице, заемащо ръководна длъжност;
в) придобиването, притежаването или използването на имущество със знанието към момента на получаването му, че това имущество представлява облага от престъпление, на лице, заемащо ръководна длъжност
се наказва с лишаване от свобода от една до три години и конфискация на цялото му имущество;
Допълнителни разпоредби:
- „Ръководна длъжност“ – президент, министър – председател, министър, заместник – министър, народен представител, областен управител, кмет, главен прокурор, председатели на ВКС и ВАС;
- „Значително увеличаване на средствата“ е налице, когато има несъотвествие между имущество и доход, което надвишава 30 хил. лв.;
- „Заемало“ – заемало някоя от изброените длъжности в периода 1990 – 2018 г.;
- „свързано“ – по роднинска, приятелска, трудовоправна, търговска или друга връзка;
1.2. Организирана престъпна група
Допълнение към чл. 321 „организирана престъпна група“ от НК на следните текстове:
- „Лице, което заема или е заемало ръководна длъжност образува или ръководи група, съставена с цел да върши търговия с влияние, натиск върху представители на органи на държавната власт и други дейности, с които се нанасят вреди на държавата и обществото, се наказва с лишаване от свобода от десет до двадесет години.“
2.„Лице, което заема или е заемало ръководна длъжност участвува в такава група, се наказва с лишаване от свобода от пет до петнадесет години.“
Ръководителят на Антикорупционната прокуратура ще се избира пряко от народа с тригодишен мандат, с възможност за преизбиране, но не повече от два мандата.
Двете прокуратури – Главна прокуратура и Антикорупционната – ще се контролират и разследват взаимно. За първи път в историята на България ще се отвори възможност да бъде разследван главния прокурор (които до момента се чувства над закона поради неговия правен статут) за извършени от него правонарушения и то от разследващ орган, който не му е подчинен.
- Пряк избор от народа на 2/3 от състава на Конституционния съд, а останалата част – от Общото събрание на съдиите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд.
Забележка: Конституционният съд се състои от 12 съдии. По сега действащата конституционна разпоредба, 1/3 се избират от Народното събрание, 1/3 се назначават от Президента и 1/3 от Общото събрание на съдиите на ВКС и ВАС.
Мотиви:
Съгласно чл. 1, ал. 2 от Закона за Конституционния съд, „Конституционният съд е независим от законодателната, изпълнителната и съдебната власт и се ръководи само от разпоредбите на Конституцията и този закон“. В същото време обаче, Конституцията предвижда квота 1/3 от конституционните съдии да се избират от Народното събрание, тоест от законодателната власт и 1/3 от Президента. Общоизвестно за всички е, че и двете институции са силно политизирани. Това предопределя политическото влияние върху работата на този съд, което е несъвместимо с функцията му на независим орган, осигуряващ върховенството на конституцията. Имайки предвид изключително значимата и отговорна дейност на КС за правовия ред в държавата, е логично и правно оправдано 2/3 от членовете му да се избират пряко от народа по предложения, направени от юридическата гилдия и академичните общности, като по този начин ще се отнеме възможността за политическо влияние върху него. В противен случай той ще продължи да функционира в явен конфликт на интереси, за което се прави извод от чл. 149, ал. 1, т. 2 – „Конституционният съд се произнася по искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента“. Следва да се има впредвид състава на съда през годините и в момента, а именно – бивши народни представители, бивши главни прокурори, бивши съветници на президенти, съдии от върховните съдилища – все лица, които през годините на своите постове са доказали лоялност към политиците и олигарсите и за награда са избрани за конституционни съдии. Е, кой очаква, че тези хора ще се изправят срещу техните „бащици” – политиците и ще защитят основните правата на гражданите, закрепени в Конституцията, когато са нарушени с акт на публичната власт. А през последните години сме свидетели на многобройни противоконституционни законодателни текстове, което нарушение от страна на държавата, в случая в лицето на Народното събрание, има разрушителен, демобилизиращ ефект. Имайки предвид и обстоятелството, че в действащата конституция не е уреден института на индивидуалната конституционна жалба се оказва, че правата на гражданите са незащитени. За каква демокрация говорим тогава!
- Въвеждане на индивидуална конституционна жалба.
Мотиви:
Индивидуалната конституционна жалба (ИКЖ) осигурява пряк достъп на гражданите до конституционното правосъдие, когато с актовете на публичната власт (Народното събрание, правителството, съдебните органи) са нарушени конституционно уредените им основни права и свободи. Тя е въведена в повечето европейски страни, като намира най-интензивно приложение в практиката на Федералния конституционен съд на Федерална република Германия, защото именно там възниква като извънредна форма за правна помощ през средата на 19 век.
Липсата на такава в българската конституция допуска в правния мир да съществуват противоконституционни актове, основно закони, които са рожба на нашия парламент – на т. нар. фалшиво представителство, но не народа, а на олигархията, местните феодали, криминалните клики в държавната администрация и всякакви други тарикати. В подкрепа на тази теза могат да се изложат следните факти:
Първо, в последните три десетилетия в България сме свидетели на ясно изразено влияние на т.нар. „корпоративни интереси“ при взимането на решения по върховете на държавната власт. Редица скандални назначения (на министри, главни прокурори, шефове на ДАНС, на различни изпълнителни агенции и т.н.) и законодателни инициативи (приемането на закони), целящи облагодетелстването на конкретни лица, силно ерозираха конституционния постулат, че законите трябва да съответстват на „общата воля“. Забелязва се все по-отчетлива тенденция на отчуждаване на законодателната власт (народните представители) от гражданите и недопустим стремеж към избягване на публичността при вземането на решения. Всичко това е предпоставка за понижаване на качеството на нормативните актове и проникването в тях на частни и тясно корпоративни интереси, с което се нарушават основните права на гражданите.
Второ, органите, които съгласно чл. 150 от Конституцията имат правомощието да сезират Конституционния съд, са изцяло политизирани, тоест не може да очакваме от тях лоялно съдействие, а те са единствения начин, по който гражданите могат да защитят правата си пред блюстителя на върховния закон. Такива субекти за сезиране са:
– най-малко една пета от народните представители, Президентът, Министерският съвет, Върховният касационен съд, Върховният административен съд, Главния прокурор – когато искането е за обявяване противоконституционност на закон, в това число и поради противоречието му с основни права и свободи;
– Омбудсманът и Висшият адвокатски съвет – когато искането е за установяване противоконституционност на закон единствено и само на основание противоречие с права и свободи на гражданите.
Всички гореизброени субекти са навързани помежду си като „свински черва“ – веднъж заради политическото влияние при тяхното избиране и втори път, във връзка с участието им в далаверите по грабежа на държавата. Всичко това предполага, че няма как да тръгнат едни срещу други и да искат обявяване на противоконституционност на техните актове, с които са нарушени правата на гражданите.
Във връзка с изложените факти до тук, а именно: невъзможността гражданите лично да сезират Конституционния съд и последният сам да се самосезира, както и нежеланието на оправомощените публични субекти да съдействат поради изредените по-горе причини води до това, че гражданите остават без защита. А нали именно спазването и защитата на индивидуалните права и свободи на гражданите е смисъла на всяка конституция. Липсата на сезираща възможност за отделния гражданин е в противоречие и с духа на Конституцията, която още в преамбюла си дава приоритет на правата на човека, както и с гарантираното в чл. 56 от Конституцията право на защита.
Затова е изключително необходимо днес, при наличие на фалшива представителна власт в България, да се въведат ефективни защитни средства на правата на гражданите, каквато е индивидуалната конституционна жалба. Възможността за иницииране на конституционен контрол от гражданите безспорно ще окаже дисциплиниращ ефект върху законодателя, който много по-внимателно ще преценява своите решения още на етапа преди приемане на актовете.
- Въвеждане на конкретна конституционна уредба за иницииране от народа на референдуми по всички въпроси от компетентността на Народното събрание и Великото народно събрание без ограничение.
Мотиви:
Това е необходимо, за да не може в бъдеще самозабравили се и окопали се във властта народни представители да налагат ограничения при участието на гражданите в упражняването на държавната власт, като тези в действащия в момента Закон за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление и то в противоречие на конституционните разпоредби.
Десетилетия наред сме свидетели на това, че представителната власт, в лицето на народните представители, както и избраните от тях правителство, ръководители на Българска народна банка, ДАНС, Комисия за защита на конкуренцията, Комисия за енергийно и водно регулиране, Комисия за финансов надзор и другите държавни институции работи изцяло в частен интерес на криминалния капитал – олигарси, местни феодали и криминални клики, установили се във всички държавни органи. Разбира се, не трябва да се пропуска и ролята на манталитета, който ние, българите, сме придобили вследствие на събития и процеси, случвали се през вековете назад на територията на страната. Именно този манталитет, който всички ние разбираме и се възмущаваме от него, но практикуваме, е най – големият страж на статуквото.
Затова днес, при наличните горепосочени обстоятелства, единствено възможността за пряко участие на народа в упражняването на цялата държавна власт без ограничение е в състояние да елиминира деформациите в управлението на политическото представителство. Това фалшиво представителство, осъществявано десетилетия наред е причина за демографската катастрофа, социалното неравенство, институционалната разруха и духовната нищета. Това означава, че народът може във всеки един момент да се намеси в управлението на страната и непосредствено да приеме или отмени всеки закон, прекрати правомощията на ръководител на определен държавен орган, който обективно не работи в интерес на обществото и конституира или закрие държавен орган при възникнала обществена необходимост.
- Въвеждане на задължителен мандат и отзоваване на народните представители, общинските съветници и кметовете по всяко време на мандата им чрез референдум.
Мотиви:
Проблемът с демокрацията и по – конкретно наличието на пропаст между народ и политически елит не съществува само в България, а по целия свят, но при нас е изключително силно изразен. С основание днес говорим за наличието на фалшива представителна власт в страната, тоест народните представители с избраното от тях правителство, общински съветници и кметове представляват само едно малцинство във властта – това на олигарсите, местните феодали, криминалните клики в държавната администрация и клиентелистите на партиите, а останалите граждани са непредставени, тоест техният интерес не е защитен при упражняване на държавната власт. Така очертан проблемът с представителността, съчетан с липсата на възможности за ефективен контрол и санкция от страна на народа позволява на политиците да грабят държавата и да безчинстват над народа. Затова е изключително необходимо въвеждането на отзоваването за всички пряко избрани от народа представители във властта. Това ще осигури възможност за пълен контрол върху онези, на които гласуваме политическо доверие. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Конституцията, цялата държавна власт произтича от народа. Затова, както суверенът може да делегира власт и правомощия на дадени субекти от държавните органи, уредени в Конституцията, така същият този народ може и да ги отнема, когато те не са оправдали дадения им кредит на политическо доверие. Изключително належащо е българският избирател да сложи край на това 70 % състава на Народното събрание да е от най-големите тарикати и мошеници, събрани от цялата страна, а останалите 30 % – политически апаратчици, превърнали депутатството в професия, кметове и общински съветници с разпределяните от тях обществени поръчки и социални помощи, превърнали преобладаващата част от градовете във феодални владения (занапред ще ставаме свидетели на все по-големи територии от страната, превърнати в демографски пустини).
- Намаляване броя на народните представители на 160.
Мотиви:
Великото народно събрание през 1991 г., със заложените в Конституцията 240 народни представители, се е стремяло да установи баланс на формата на представителство, в рамките на който протича диалогът между избирател – избираем, което е същина на демокрацията. Но трябва да се има предвид, че когато се е приемала сега действащата Конституция през 1991 г. населението на страната е било близо 9 млн. души. Според последната прогноза от месец юни тази година, базирана на анализ на официалните данни на Националния статистически институт, населението на България ще бъде под 7 милиона към началото на 2019 г., като само за последната година сме се стопили с близо 50 000 души. Още по – критично нисък е реалният брой на хората с избирателни права в страната, които са около 5 700 млн., а не 6 838 235, както сочат данните на Централната избирателна комисия от последните парламентарни избори през 2017, защото т. нар. „мъртви души“ в избирателните списъци са над 1 млн. души, а според известния математик и член на Централната избирателна комисия проф. Михаил Константинов – дори над 1,3 млн. Това налага да се преосмисли намаляване на установения брой народни представители.
За да стигнем до някакво число, трябва да направим сравнителен анализ с други държави, които се доближават до България като територия, население и социално – икономическо положение, както и с политическата изборна система, която искаме да се прилага в страната. В сравнението няма да включваме държави с население над 50 млн. души, такива с двукамерен парламент, както и високо развитите в икономическо отношение, които могат да си позволят да издържат по-голям брой депутати – Швеция е малко по-голяма по население от България, а има 349 народни представители, Белгия също. Ще се спрем на Дания, Словакия, Чехия, Гърция, Португалия, Унгария, Хърватия, Сърбия, Финландия и Ирландия. Кратката справка за тях показва следната ситуация:
Гърция -10 790 000 население, 300 членен парламент – 35 966:1 депутат;
Дания – 5 707 000 население, 179 членен парламент – 31 483:1 депутат;
Словакия – 5 420 000 население, 150 членен парламент – 36 133:1 депутат;
Чехия – 10 551 000 население, 281 членен парламент – 37 548:1 депутат;
Португалия – 10 340 000 население, 230 членен парламент – 44 956:1 депутат;
Унгария – 9 830 000 население, 386 членен парламент – 25 466:1 депутат;
Хърватия – 4 190 000 население, 160 членен парламент – 26 187:1 депутат;
Сърбия – 7 050 000 население, 250 членен парламент – 28 200:1 депутат;
Финландия – 5 480 000 население, 200 членен парламент –27 400:1 депутат;
Ирландия – 6 400 000 население, 226 членен парламент – 28 313:1 депутат;
България – 7 000 000 население, 240 членен парламент – 31 483:1 депутат.
От изнесените данни за горепосочените държави се вижда, че съотношението население – народни представители е около 25-44 хил. души на един депутат. Същевременно трябва да имаме предвид и изборната система, към която се стремим, а именно мажоритарната с института на отзоваването. В основата на мажоритарната система стои личната връзка с избирателя, а това предполага депутатът да може да обърне внимание на всички избиратели от неговия избирателен район с цел да бъде ефективен изразител на техните проблеми и желания в законодателната власт. За това е необходима по – голяма представителност, тоест едно разумно съотношение народен представител – население. Със 160 народни представители при население от 7 млн. души, съотношението е 1:43 750. Друго обстоятелство, което трябва да отчетем е продължаващото намаление на населението, което налага да се приеме числото 160 депутатски места в Народното събрание. Не на последно място намаляването на броя на народните представители ще доведе и до финансово-бюджетна оптимизация. За сведение, съгласно Закона за държавния бюджет за 2018 г., утвърдените разходи за Народното събрание са в размер над 62 млн. лв., а това никак не са малко пари на фона например на размера на пенсиите в страната. Във връзка с намаляването на разходите на Народното събрание след успешното провеждане на предстоящия национален референдум за отпадане на ограниченията, заложени в Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление по отношение на предмета, ще имаме законова възможност, в следващото допитване до народа, което ще бъде през 2019 г., да залегне предложението за обвързване размера на работната заплата на народните представители с три минимални брутни работни заплати и премахване на всички полагащи им се допълнителни суми и привилегии по сегашното законодателство (тоест месечно им възнаграждение ще е около 1560 лв., спрямо сегашните 6-7 хил. лв.), отпадане на привилегията за ползване на правителствена болница, почивните станции към Министерски съвет, право на безплатни самолетни билети за вътрешни полети, междуградски и градски транспорт и т.н. В тези доходи на народните представители изрично трябва да се подчертае, че не са включени техните неформални доходи от лобизъм и корупционни практики, които варират от 20 до 500 хил. лв. на месец, в зависимост от комбинативността на съответния народен представител. Само по този начин народният представител ще може да усети несгодите, които понасят обикновените негови сънародници от калпавите и престъпни управленски решения. Народният представител е на първо място общественик, а като такъв той трябва да е готов да се лиши от личното си време за правене на пари и кариера в полза на обществените инициативи.
Цели на конституционните промени
- Ефективна и справедлива съдебна система, изразяваща се в:
– конфискация на 30 млрд. лв., престъпно усвоени от политиците и свързаните с тях лица, участвали в управлението на страната през периода 1990-2018 г. Конфискуваните средства ще бъдат разпределени по различните направления с оглед обществената необходимост и приоритет до стотинка чрез референдуми, защото възможността някой да се разпорежда еднолично с парите на народа е равносилно на нов грабеж и обезсмисля целия предстоящ наказателен процес.
– премиери, министри, президенти, кметове, народни представители, висши магистрати с ефективни присъди за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, тоест в затвора;
Само при наличието на тези обстоятелства може да говорим за удовлетворяване на чувството за справедливост в българския народ, а това е предпоставка за неговото обединение и продължаване по градивен път.
- Реализиране на класическата конституционната максима „Властта произлиза от народа, принадлежи на народа и е за общото благо на народа“. А това в България може да се постигне само и единствено при наличието на възможности за достъпно и реално упражняване на цялата държавна власт, непосредствено от народа чрез референдуми и възможност за отзоваване на всички изборни органи на представителната власт. Това са гаранции за ефективен контрол и санкция от страна на народа върху всички държавни органи при упражняването на държавната власт върху тях.
Необходимостта от промяна на Конституцията е продиктувана от това, че основният закон е изживял времето си и своята цел да обслужи т. нар. преход, за съжаление в интерес на една незначителна част от обществото, която се превърна в гробокопач на българската нация. Днес е налице нова реалност с крещящи проблеми от национално и местно значение, което изисква нова основа на правната уредба на държавата ни. През 1991 година, учредителната власт в лицето на Великото народно събрание, изхождайки от това, че трябва да се засили парламентаризма и политическия плурализъм, конструира основния закон така, че да пази политическата класа, а не пълноценното участие на гражданите в управлението на страната, защитата на техните права и обществения интерес. Затова днес е необходимо генерално да сменим посоката, а именно – да поставим в центъра гражданина с неговите права, а политиците да влязат в ролята си на изпълнители на волята на суверена.
- Да инициирате национален референдум, съгласно чл. 10, ал.1, т. 1 от Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление по следните въпроси:
Въпрос – 1
„Желаете ли българският народ да може да инициира национални референдуми по всички въпроси от компетентността на Народното събрание без ограничение?“
Мотивите, които обуславят това предложение са следните:
С оглед на обществената необходимост
Отпадането на предметното ограничение относно съдържанието на въпросите за национален референдум, уредено в чл. 9, ал. 2 от Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГВМС) е изключително необходимо днес в България, за да може чрез национален референдум да се решават всички въпроси, които са от компетентността на Народното събрание. Десетилетия наред сме свидетели на това, че представителната власт, в лицето на народните представители (депутатите), работи изцяло в частен интерес на криминалния капитал – олигарси, местни феодали и криминални клики, установили се във всички държавни органи. Затова не е учудващо, че парламентът се ползва с най-ниското обществено доверие – според последните социологически изследвания близо 80 % от българите нямат доверие в 44-то Народното събрание. Днес партиите са нищо друго освен клиентелски организации, които имат само и единствено за цел по привилегирован начин да ползват държавните институции, тоест властта, които овладяват чрез политическо, корпоративно и шуробаджанашко кадруване, за извършването на незаконни схеми и корупционни практики. Тези порочни практики при упражняването на властта в последните близо три десетилетия доведоха страната до:
– демографска катастрофа – 2 млн. души – напуснали страната, рекордно ниска раждаемост, отчетена през 2017 г. – 56 436 бебета при 81 000 през 2009 г., а според последното изследване на БАН от този месец населението в България се очаква да намалее с близо 1,5 млн. души в периода 2001 – 2030 г.;
– пладнешки грабеж по време на прехода на близо 100 млрд. лв. държавни активи и финансови средства;
– ишлемарска, държавно парцелирана и 50 % сива икономика с ниска добавена стойност, която дава най-ниските доходи от труд и пенсии в ЕС и хронично недофинансирани обществени услуги – здравеопазване, образование и сигурност;
– най-голямото СОЦИАЛНО НЕРАВЕНСТВО в Европейския съюз вследствие на ежегодишната кражба от бюджета на 7 млрд. лв. и изключително лошата структура на икономиката и най-вече заради политическото непредставителство на всички във властта вече десетилетия наред, а само на големите тарикати и крадци;
– институционална разруха – държавните органи са изпразнени от съдържание, тоест те не преследват поставените им в закона цели;
– духовна нищета, следствие на деморализиращите действия през прехода на псевдо елита установен в страната и оскотяващата бедност за по – голяма част от населението.
Да, днес в страната една малка част от населението са много добре, за сметка на останалите 80 %, но още по-важно и значимо е на каква цена се случва това, а именно – пълна държавна разруха и обричане бъдещето на нацията. И всичко това е заради ограничената възможност на гражданите да участват пряко във властта и да защитят своя интерес като гласуват по важни въпроси, които касаят значими национални проблеми, съпътстващи техния ежедневен личен и професионален живот. От гореизложеното се вижда, че избраните от нас народни представители, вместо да защитават обществения интерес, работят само за техен личен такъв и на тези, които са ги назначили – криминалния капитал. Пътят до властта чрез политическа партия означава, че непременно се минава през „силните на деня“, защото на всички е известно, че обикновените хора не могат да правят предизборна кампания поради липса на организационен, експертен и най-вече финансов ресурс. А най-малкото докосване до криминалния капитал означава зависимост, което обрича на сигурен провал всяка правдива идея и кауза. Разбира се, не трябва да се пропуска и ролята на манталитета, който ние, българите, сме придобили вследствие на събития и процеси, случвали се през вековете назад на територията на страната. Именно този манталитет, който всички ние разбираме и се възмущаваме от него, но практикуваме, е най – големият страж на статуквото.
При евентуалното приемане на това предложение, с гласуването му на референдума ще се отвори пътят към народовластието и възможността за пълен контрол върху онези, на които гласуваме политическо доверие. Това означава, че народът – източник на цялата власт според чл. 1, ал. 2 от Конституцията („Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено …“) ще може да решава с национален референдум всички въпроси от компетентността на Народното събрание (изрично посочени в разпоредбите на Конституцията):
– правомощия, свързани с освобождаване на министър-председателя и целия кабинет (а не само да протестираме на площада и да ни се смеят в лицето криминалния политически и икономически елит, както и техните платени клакьори – експерти, определени журналисти и клиентелизма на партиите). Днес сме свидетели на доминация на изпълнителната власт – правителството над останалите две власти (законодателна и съдебна) и то само защото тя разпределя „порциите“ в държавата – обществени поръчки, концесии, чадъри над определени лица и фирми и държавен рекет върху такива, които не служат на управляващите. Един от основните конституционно възприети принципи, а именно разделението на властите, чиято философия е „Власт възпира власт“, днес е потъпкан. Правителството, в лицето на премиера, разпределя 32 % от БВП или над 30 млрд. лв. и това му дава възможност да оказва влияние върху всички политически, икономически и социални процеси в страната, без никой реално да може да му потърси отговорност за злоупотребите при разходването на парите на народа. В народното събрание депутатите гласуват механично, без дори да знаят за какво, защото поредното лобистко законодателно предложение е взето в тесен кръг на някоя ловна хижа или яхта. Ръководителите на съдебните органи – главен прокурор, председателите на върховните съдилища, членовете на Висшия съдебен съвет (ВСС) се избират реално от неформални политико – олигархични кръгове, близки до министър-председателя, а после само формално се гласуват от Висшия съдебен съвет. При това положение наивно е да очакваме резултатни разследвания по високите етажи на властта и спрямо олигархията. И този избор на държавни ръководители се прави винаги по нагъл и безочлив начин, а именно – явява се само един кандидат, без конкуренти, без състезание на идеи, авторитет и морал, независимо дали става въпрос за главен прокурор, председатели на върховните съдилища, конституционни съдии, членове на ВСС, на регулаторните органи – КЕВР, КЗК, КФН, БНБ и др. Затова ставаме свидетели на изрази като „Ти си го избра“, станали публично достояние, подхвърлени от висши магистрати към премиера Бойко Борисов по отношение на главния прокурор. Резултатът е, че тези държавни ръководители служат на „Кой“, който и да е той, но не и на народа.
– избира и освобождава ръководителите на БНБ, ДАНС, КЗК, КЕВР, Сметната палата, конституционни съдии, членове на Висшия съдебен съвет от квотата на парламента и други институции, определени със закон – това са всички органи, които през годините назад допуснаха и продължават да допускат извършването на крупни афери, ощетили държавата с десетки милиарди, като фалита на КТБ с над 4 млрд. лв., близо 1 млрд. източени от проекта АЕЦ Белене, неефективен контрол върху изразходването на публичните средства чрез обществените поръчки, където всяка година „изтичат“ над 2 млрд. лв., монопола при горивата и другите стоки, спекулативните цени на ток и вода, които постоянно необосновано се повишават със съдействието на регулатора и т.н. Всички тези контролни органи, които са призвани да защитават интереса на гражданите и потребителя са предварително овладяни от онези, които трябва да контролират, разбира се, срещу големи комисионни от стотици милиони левове, дадени на политиците, а после сметката я плаща мнозинството от народа с цената на мизерното си съществуване.
– да задължи Народното събрание да инициира и осъществи конституционни промени с последващи действия от него по реда на Глава девета от Конституцията (Изменение и допълнение или приемане на нова Конституция). В българското законодателство не е предвиден конституционен референдум за разлика от други държави (Швейцария, Ирландия, Австрия, Испания, Полша и др.), затова Конституцията не може да бъде променяна пряко от гражданите, както и да възникне задължение за иницииране на такава промяна. Това се разбира по недвусмислен начин от глава девета на Конституцията, където е уреден специален ред за конституционни помени. Но, чрез национален референдум може да се задължи Народното събрание да упражни своите правомощия по въпросната глава девета от Конституцията(право на конституционна законодателна инициатива и решение за произвеждане на избори за ВНС) по предложенията, залегнали в него. Това се извежда от чл. 9, ал. 6 на Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, който гласи: „ … Народното събрание приема акт, когато това е необходима за изпълнение на решението.“
– въпроси от финансов и бюджетен характер – установяване на данъци, такси, трудови и осигурителни плащания и техния размер. Тези въпроси засягат непосредствено гражданите и имат пряк ефект върху техния разполагаем доход, затова не следва да бъда изключени от предмета на национален референдум. В тази връзка, от десет години партии, неправителствени организации и синдикати се надпреварват да говорят за диференциран ДДС и необлагаем минимум с цел облекчаване на данъчната тежест върху преобладаващата част от населението (близо 70 %), която живее със средства под необходимия минимум за жизнен стандарт по изследване на КНСБ, но до момента резултатът е никакъв, а само говоренето остава. Темата е особено актуална днес във връзка с бързо нарастващата инфлация, която вече достига до 3,5 % и удря жестоко хората с ниски доходи, които, видно от горепосочените данни на КНСБ, са преобладаващо мнозинство от народа. Всяка година се крадат над 2 млрд. лв. с ДДС афери, а толкова ще струват на бюджета диференцирани ставки от 10 % за храни, медикаменти и книги, но също така ще спести по около 50-60 лв. месечно на всеки гражданин, които отново ще влязат в търговския оборот, защото по-голяма част от населението покрива с доходите си само текущи нужди от първа необходимост. Същото се отнася и до въвеждането на необлагаемия минимум върху доходите на физическите лица. Тези данъчни облекчения са едно от средствата за ограничаване на негативните последствия от пропастта в доходите на бедни и богати в страната. Логично и естествено е онзи, който плаща, да може да определя колко и как, обратното е вид държавен рекет. Затова след приемането на това предложение със следващия референдум, ще имаме вече законова възможност да бъдат поставени въпросите за диференцирано ДДС и необлагаем минимум от 800 лв., вследствие на което всеки българин ще спести по около 100 лв. на месец.
Друг пресен пример за определяне на публични задължения без участието и съответно защита интереса на народа (платеца) е проектът на управляващите от миналия месец за здравна реформа. В същия се акцентира върху събирането на повече пари с въвеждане на още един компонент – задължителна здравна застраховка от 12 %, без да се предлагат решения за превърнатата в битак здравна система, където всяка година се крадат над 1 млрд. лв. и още по – страшно е, че вследствие на това здравните услуги са на изключително ниско качество.
– променя правилата на вътрешната организация и дейност на Народното събрание, уредени в Правилника за дейността и организацията на Народното събрание, където е включена методиката за определяне заплащането на депутатите, техните привилегии, почивки, придобивки и въобще всичко, свързано с тяхната дейност и статут. След провеждането на настоящия референдум, ако отпаднат ограниченията по отношение на предмета, в следващото допитване до народа ще залегне предложението за обвързване размера на работната заплата на народните представители с три минимални брутни работни заплати и премахване на всички полагащи им се допълнителни суми и привилегии по сегашното законодателство (тоест месечно им възнаграждение ще е около 1560 лв., спрямо сегашните 6-7 хил. лв.), отпадане на привилегията за ползване на правителствена болница, почивните станции към Министерски съвет, право на безплатни самолетни билети за вътрешни полети, междуградски и градски транспорт и т.н. Само по този начин народният представител ще може да усети несгодите, които понасят обикновените негови сънародници от калпавите и престъпни управленски решения. Народният представител е на първо място общественик, а като такъв той трябва да е готов се лиши от личното си време за правене на пари и кариера в полза на обществените инициативи.
– приемането или отхвърлянето на международните договори (двустранни и многостранни – Европейски съюз, НАТО), по които България става страна.
и всичко останало, което е уредено в Конституцията като правомощия на Народното събрание.
С оглед правната допустимост на предложението
Референдумът е основното средство за пряко участие на гражданите в процеса на осъществяването и контрола на държавната власт в много съвременни демокрации. Конституцията на Република България от 1991 г. изрично предвижда възможността народа да осъществява произтичащата от него държавна власт (чл. 1, ал. 2 – „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено…“ – тоест тук е установен народния суверенитет, като основополагащ принцип на конституционния ред и неговото пряко приложение), включително и чрез национален референдум, което е посочено в чл. 10 от нея. В Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление е доразвита уредбата за включването на суверена непосредствено при осъществяването на законодателната власт – чл. 9, ал. 1 от закона гласи: „Национален референдум се произвежда за пряко решаване от гражданите на въпроси с национално значение от компетентността на Народното събрание.“ Но в чл. 9, ал. 2 на същия закон, законодателят (Народното събрание), който е част от учредената власт, си е позволил своеволие и без каквито и да било състоятелни правни аргументи e въвел предметно ограничение относно съдържанието на въпросите при националния референдум. Първо, това е противоконституционно, защото в цитираните по-горе конституционни разпоредби – чл. 1, ал. 2 и чл. 10 се вижда, че условията за осъществяване на държавната власт чрез национален референдум се съдържат в самата нея, разпоредбите на която се прилагат непосредствено, поради това че тя се явява върховен закон, а там ограничения по отношение на предмета на национален референдум няма. Също така, чл. 42, ал. 2 от Конституцията препраща към законодателна уредба (в случая ЗПУГДВМС) единствено за процедурните технически правила относно организацията и реда за произвеждане на референдуми. Въпросното ограничение на предмета (чл. 9, ал. 2 от ЗПУГДВМС) е в колизия и с принципа на правовата държава, прогласен с Преамбюла, а също и в чл. 4, ал. 1 от Конституцията – в случая законодателният акт на Народното събрание в тази си част не е съобразен с Конституцията. С тази разпоредба, ограничаваща предмета на националния референдум, Народното събрание отхвърля върховната сила на учредителната власт, каквато е Великото народно събрание, приело действащата в момента Конституция вследствие на обществения договор. На народните представители трябва да се припомни, че властта на народното събрание е възложена от суверена – глава трета на Конституцията урежда конституционния му статус като представителна институция, която следва да служи на народа, а не да ограничава конституционните му възможности за непосредствено участие и контрол на държавната власт. В този ред на мисли, от прочита на визирания по – горе чл. 1, ал. 2 от Конституцията, който гласи: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите предвидени в тази Конституция.“ се вижда, че учредителната власт, в лицето на Великото народно събрание, е възприело като равнопоставени двете форми за упражняване на цялата държавна власт – пряката от народа и представителната, чрез държавните институции. А в чл. 1, ал. 3 от Конституцията се предвижда и гаранция за властта на народа – „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.“ Това означава, че държавните институции, към които се отнася и парламента, не могат да ограничават правото на гражданите да участват пряко в управлението на страната, а трябва да създават условия за пълноценното му упражняване.
Видно от гореизложените правни аргументи, народът може непосредствено, чрез едно от средствата на пряката демокрация – референдумите, да решава всички въпроси от компетентността на Народното събрание. Конституцията дава тази правна възможност на народа, а всички останали законодателни актове, с които тя се ограничава са противоконституционни. Тук Конституционния съд трябва да изпълни своите правомощия като блюстител на върховния закон – Конституцията – стожера на правната организация на държавата и обществото. За съжаление всички оправомощени субекти по чл. 150 от Конституцията, които имат право да го съзират за противоконституционност, са част от политическото статукво. Затова е изключително необходимо с конституционните промени, които сме предвидили, да бъде уредена т. нар. индивидуална конституционна жалба, за да може в бъдеще и отделния гражданин да сезира Конституционния съд, когато са нарушени основните му конституционни права. От друга страна, логично и справедливо е народът да има същите по обхват правомощия като Народното събрание, защото не може представителя (депутатите) да има повече правомощия от представлявания (суверена), който го е упълномощил.
В заключение може да се заяви, че предложението за промяна в Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление относно отпадане на ограниченията в предмета на националния референдум, не е в колизия с конституционните норми и принципи, както и с изискванията на самия закон.
Референдумът е изключително важен инструмент на демокрацията. Чрез него държавната власт функционира непосредствено по волята на нейния първичен носител — народа. Докато при изборите за държавни органи (парламент, общински съвети, кметове) внасянето на корекции в поведението на държавната система се извършва чрез промяна в персоналния състав на държавните институции (разбира се, в действителност в България това не се случва, защото тридесет години гледаме едни и същи мутри в политиката и управлението), то при референдума внасянето на корекции става чрез непосредствено вграждане волята на суверена в процеса на властването, тоест писането на законите.
Приемането на това предложение ще повлияе положително върху демократичния облик на Република България пред лицето на международната общественост, ще повиши отговорността на всички държавни ръководители и ще даде реална възможност на народа да ги контролира и санкционира, правейки взимането на общественозначими решения чрез инструментите на пряката демокрация едновременно по-достъпно, по-приложимо и по-справедливо. Или казано по „нашенски” – в държавата на големите и малките тарикати, това ще даде възможност всички да участват във властта и да защитят интереса си, а не както досега, вече десетилетия наред, това да правят само големите тарикати – преди като политическа номенклатура, а днес преоблечени в нови одежди на преуспяващи бизнесмени и фалшиви интелектуалци.
Проблемът с демокрацията и по – конкретно наличието на пропаст между народ и елит не съществува само в България, а по целия свят, въпреки че при нас особено силно той контрастира в икономическо, политическо и социално отношение. Да погледнем например страните от Европейския съюз там в последните години се наблюдава тих бунт на народите и то във водещите западни държави. Днес този бунт дава резултати, които виждаме в изборите, проведени през последната една година там. Гласува се за нови политически формации, обикновено представяни от анализатори и медии като популистични, но дали това наистина е така и на какви критерии се прави, е въпрос на дълго разяснение. Последният пример в тази насока е случващото се в Германия, където набира сила политическата формация „Алтернатива за Германия“, която според социологическите изследвания от септември тази година е втора сила в държавата. В самия Европейски съюз като организация липсва връзката избираеми – избиратели. Евродепутатите, със заплати и допълнителни възнагражения, надхвърлящи 30 хил. евро и куп чиновници, получаващи няколко хилиди евро, са толкова далече от проблемите на хората в различните държави членки, че дори не могат и да си ги представят, камо ли да вземат адекватни решения. Да, политическото представителство е налице в Източна Европа е на олигарсите, а в Западна – на големите корпорации, но народът винаги го няма в институциите, където се определят правилата, по които да живеят всички.
И накрая ще посоча стратегическата цел на този референдум, както и на всяка друга гражданска инициатива, което за мен е най-важно от всичко гореизложено – изграждането на активно гражданско общество в България. То се случва, когато хората се мобилизират за решаването на конкретен значим национален проблем. Общите усилия, които полагат при решаването му създават сплотеност и увереност в тях, самите те придобиват опит и умения да работят заедно, а това е най-дефицитното умение в българското общество. Днес, поради действащи десетилетия наред в нашата държава неформални правила, ние сме станали изключително големи индивидуалисти, завистливи и озлобени. Причината е, че ежедневно сме изложени на риска да бъдем „прецакани“ от държавата, от колегите, от съдружниците, от съседите и т.н. Ех, този дребен „балкански тарикатлък“ е на път да затрие цяла една държава с вековна история и традиции.
Въпрос – 2
„Желаете ли задължителен национален референдум да се инициира с минимум 100 000 подписа на граждани с избирателни права, събирани в продължение на не повече от 6 месеца?“
Мотивите, които обуславят това предложение са следните:
С оглед на обществената необходимост
Намаляване на необходимия брой подписи на 100 хил. за иницииране на задължителен национален референдум и удължаване на срока за събирането им на 6 месеца е необходимо, защото при сега действащото законодателство (Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление), заложените 400 хил. подписа, събрани в тримесечен срок, е непосилна задача за средностатистическия българин, който няма финансовата, организационната, техническата и медийна обезпеченост, за да изпълни тези високи изисквания. А днес референдумът е единственото средство, с което суверенът – източникът на цялата власт може да се противопостави на фалшивата представителната власт (народните представители), която вече десетилетия наред доказва, че не работи в обществен интерес, а само в интерес на „силните на деня“. Факт е, че на избори народът не може да излъчи свои представители, които да защитават обществения интерес. Причината за това е действащата избирателна система, която не кореспондира с грозната политическа действителност в България и обективната невъзможност обикновения човек да прави успешна предизборна кампания. Резултатът от това се вижда в състава на Народното събрание – 70 % са пионки на олигарси и местни феодали, а останалите 30 % са „апаратчиците“ от политическите централи. Същите живеят в „другата“ България – с месечни доходи от законни и незаконни източници достигащи до 500 хил. лв., отворени врати навсякъде заради поста, който им позволява да лобират, кадруват и рекетират. Вследствие на всичко това ежедневно сме свидетели на приемането на очевадни лобистски закони, на провеждането на непрозрачни избори за ръководителите на различните институции (членове на Висшия съдебен съвет, на Комисията за защита на конкуренцията, Комисията за финансов надзор и т.н.), които по закон се правят от Народното събрание, на непрозрачно възложени обществени поръчки и сключени концесионни договори, с които държавата се ощетява с милиарди годишно. Цената на всичко това плаща народа. За да се коригират тези порочни действия на представителната власт в лицето на парламента и правителството е необходимо суверенът във всеки един момент да може да се включи директно в управлението на страната чрез референедуми по всички въпроси. Това ще се случи само при условие, че изискванията за инициирането им са реално постижими.
Практиката показва, че до момента референдуми при тези високи изисквания се правят от хора, обвързани с политически партии или от такива, които разполагат с много пари. Народната инициатива за референдум е превърната в инструмент за партийно – политически натиск или за прокарване на користни интереси на криминалния капитал – олигарси и местни феодали, които обикновено искат, чрез популистични решения, да реализират своя пореден „инженерен” политически проект. От горното се вижда, че високите изисквания за подписката поставят в неравностойно положение различните субекти, които желаят да инициират провеждането на референдум – в случая ощетени са отново обикновените хора, а не партиите на статуквото.
Аргументите за намаляването на броя подписи за иницииране на референдум са много. На първо място ги откриваме в Конституцията, където съгласно чл. 87, ал. 1 право на законодателна инициатива (тоест да внася законодателно предложение в Народното събрание) има всеки народен представител. В тази връзка, вземайки предвид броя на гражданите, участвали в отделните парламентарни избори, проведени в последните 20 години, а именно средно около 3,8 млн. души, се установява, че зад един народен представител стоят около 16 хил. граждани с избирателни права. Затова заложеният в Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление праг от 400 хил. подписа на граждани за иницииране на национален референдум е неоправдано висок и реално не може да бъде обоснован. Също така трябва да отчетем практиката на други демократични държави, които провеждат успешно референдуми – в Швейцария инициирането става с 50 хил. подписа, в Италия също. Трябва да се отчетат и препоръките в „Кодекс на добрите практики при референдуми“, публикуван от Венецианската комисия към Съвета на Европа. Установено е, че добрият стандарт за иницииране на референдуми е около 2 % от избирателния корпус.
Във връзка с гореизложените аргументи е справедливо и демократично оправдано да се намали броя на изискуемите подписи на 100 хил. за задължително иницииране на национален референдум, за да се даде възможност на активните граждани да организират валидни инициативи. Същевременно този праг е разумен и от гледна точка на предотвратяването на злоупотребата с националния референдум, а именно да се поставят незначителни въпроси само и единствено с цел да се отегчат хората и отблъснат от участие. А партиите на статуквото ще драпат със зъби и нокти да опорочат пряката демокрация, защото в противен случай тя ще детронира схемата им за държане на властта.
Допълнителна трудност при събирането на подписите за инициирането е и заложеният в закона срок от 3 месеца, който е изключително кратък за тази мащабна дейност. Затова в предложението е залегнало подписите да се събират в срок не повече от 6 месеца.
С оглед правната допустимост на предложението
Предложението за намаляване броя на подписите за иницииране на национален референдум не е в колизия с конституционните норми и принципи. Дори напротив, същото ще усили прокламираното основно начало в преамбюла на Конституцията, че България е демократична държава. Предложението не попада и в ограниченията, заложени в чл. 9, ал. 2 на Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление относно въпросите, които не могат да се решават с национален референдум.
В последните няколко години са внасяни няколко законопроекта за намаляване на тези високи прагове по инициирането и произвеждането на референдумите, но те винаги са били отхвърляни от Народното събрание по разбираеми от всички нас причини. Риторичният въпрос е – кой се страхува от пряката демокрация в България? Отговорът е известен. Затова днес народът трябва да се произнесе по този изключително важен въпрос чрез единствения надежден и ефективен инструмент, с който разполага за участие в управлението, а именно националния референдум.
Приемането на предложението със заложените в него реално постижими изисквания за иницииране на национален референдум ще насърчи хората да участват в политическия процес по решаването на важни национални проблеми, които политиците не желаят да гласуват в Народното събрание или гласуват в техен интерес. Облекчаването на процедурата за произвеждане на референдуми ще е една стъпките към създаване на гражданското общество в страната, което днес липсва, а това развързва ръцете на политическия и икономически елит да издевателства над народа.
Въпрос – 3
„Желаете ли предложението на национален референдум да бъде прието, ако в гласуването са участвали не по-малко от половината участвали на последните избори за Народно събрание и ако с „да“ са гласували повече от половината участвали в референдума?“
Мотивите, които обуславят това предложение са следните:
С оглед на обществената необходимост
Намаляване на изискуемия кворум за валидност e изключително необходимо, защото заложеният към настоящия момент праг в закона „не по-малко от гласувалите на последните парламентарни избори“ (за сведение, на парламентарните избори през 2017 г. са гласували 3 682 235 млн. избиратели) води до обезценяване на вота на активните гласоподаватели, тоест на онези, които реално търсят решение на проблемите в страната и не се влияят от партии и месии. Имайки предвид и политическата апатия, обзела преобладаваща част от българското население вследствие на манипулациите, лъжите и измамите на управляващите десетилетия наред, изискуемият днес кворум за валидност обрича всеки референдум на провал. Това отчайва активните граждани да пристъпят към иницииране на референдуми и позволява на фалшивата представителна власт да безчинства над народа, знаейки че гражданите нямат ефективно средство за контрол върху нея. Като прибавим и разединението в българското общество, умело и последователно подклаждано от елита чрез деленето на русофили и русофоби, на сини, червени и жълти и т.н., нещата стават трагични. А истината е, че в България има само едно значимо и реално разделение – на криминално забогатели и на наивно ограбени. Първите ползват привилегировано всички блага на държавата, създадени с усилията на всички, а за вторите държавата е мащеха, умело овладяна от забогателите. Негативните последици от това изключително тревожно разделение тепърва ще застигнат като бумеранг държавата и цялата нация, включително криминалния политически и икономически елит. Днес проявлението е леко – липса на работна ръка за икономиката – обща, квалифицирана, въобще всякаква. Утре, когато групата на социално изолираните, която постоянно се увеличава поради перманентната мизерия и липсата на перспектива достигне застрашителни размери, ще последват социално неприятни явления, които ще доведат до самоунищожението на нацията.
Предложеният кворум за действителност на националния референдум – „в гласуването да са участвали не по-малко от половината участвали на последните избори за Народно събрание“ – е изведен от законоустановените изисквания за кворум при законодателната дейност на представителната власт (Народното събрание). Съгласно чл. 81, ал. 1 от Конституцията „Народното събрание открива заседанията си и приема своите актове, когато присъстват повече от половината народни представители.“, тоест изискуемо е наличието на кворум от 121 народни представители. Този кворум е уреден и в чл. 52, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността на 44-тото Народно събрание, както и в правилниците на всички предишни Народни събрания, конституирани след 1990 г. Въпросната разпоредба гласи: „Председателят открива заседанието, ако присъстват повече от половината от народните представители.“. В ал. 4 от същия член е посочено „ … В случаите на продължаване на заседанието при липса на кворум в пленарната зала може да се провежда само парламентарен контрол, но не могат да се провеждат гласувания и да се приемат актове.“ С тези разпоредби законодателят, както в лицето на учредителната власт – Великото народно събрание, така и на учредената такава – обикновено народно събрание, е показал, че за да имат легитимност решенията на обикновеното народно събрание (приемането на законите) е необходимо присъствието на повече от половината народни представители, тоест представителите на повече от половината гласували на парламентарните избори. Обвързването на изискванията за кворумите при представителната власт (Народното събрание) с тези при произвеждането на референдумите се основава на прогласеното в чл. 1, ал. 2 от Конституцията: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите предвидени в тази Конституция.“. Великото народно събрание е възприело като равнопоставени двете форми за упражняване на цялата държавна власт – пряката от народа и представителната чрез държавните институции. Затова е справедливо и кворумът за действителност на национален референдум да бъде не по – малко от половината гласували на последните избори за Народно събрание, а това в числов израз означава около 1,8 млн. избиратели. В тази връзка, за сведение, в изборите за Народно събрание, проведени през 2013, 2014 и 2017 г. са гласували съответно 3 623 953, 3 500 585 и 3 682 151 избиратели съгласно положените подписи в избирателния списък. Дори препоръките в „Кодекса на добрите практики при референдуми“, публикуван от Венецианската комисия към Съвета на Европа е да няма кворум за участие, тоест кворум за действителност. Но тъй като в преамбюла на Конституцията е прокламирано, че България е демократична държава, а демокрацията представлява управление на мнозинството, ние сме длъжни да се съобразим с учредителната власт и да заложим т. нар. обикновено мнозинство (50+1) за валидност при изборите за национален референдум.
Същевременно прагът за валидност, който е залегнал в предложението ще гарантира легитимност на решенията по изключително важни държавнически въпроси, по които народът ще има възможност да се произнесе след отпадането на ограниченията в предмета, което се иска с първи въпрос от настоящия референдум. Така българските граждани ще са спокойни, че референдумите няма да се използват за прокарване на въпроси, с които се застрашава националната сигурност на страната или се целят някакви користни цели, които да обслужат една малка част от населението.
С оглед правната допустимост на предложението
Предложението за намаляване прага за действителност на национален референдум не е в колизия с конституционните норми и принципи. Също така то не попада и в ограниченията, заложени в чл. 9, ал.2 на Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление относно въпросите, които не могат да се решават с национален референдум.
С приемането на това предложение ще се улесни изразяването волята на избирателите по значими въпроси чрез произвеждането на национални референдуми и ще осигури реално и равно участие на народа във властта наред с държавните органи.
Въпрос – 4
„Желаете ли от 2019 г. да се гласува и дистанционно, по електронен път при провеждането на изборите, референдумите и при набиране на подписите за иницииране на референдумите?“
Мотивите, които обуславят това предложение са следните:
- С оглед на обществената необходимост
1.1. С въвеждането на електронно гласуване се осигурява лесен достъп на българските граждани, които пребивават продължително време в чужбина до участие на изборите и референдумите. Към настоящия момент, голяма част от тях са обективно затруднени да гласуват, защото избирателните секции са на стотици километри от местата, където живеят. Нашите сънародници в чужбина, наброяващи към 2 млн. души по данни на Министерство на външните работи, са прокудени от България да търсят препитание навън, оставили тук дом, деца, родители, близки и приятели. Същевременно те се явяват и най-големите инвеститори в страната, съгласно статистиката на Българска народна банка – за миналата година са влезли 1,15 млрд. евро, а като се има предвид и неотчетените средства, сумата набъбва внушително на около 3 млрд. лв. и тя влиза директно в търговския оборот на страната. За сравнение – преките чужди инвестиции (ПЧИ) за 2017 г. са 1,8 млрд. лв. Това превъзходство на парите на българите от чужбина спрямо ПЧИ се наблюдава в последните няколко години. Имайки предвид този техен принос, необходимо е да им бъде предоставена действителна възможност за упражняване на конституционното им право да избират държавни и местни органи и да участват в допитвания до народа (референдуми), което е визирано в чл. 42, ал. 1 от Конституцията. Възможността да гласуват е основата, върху която се изгражда връзката им с обществено – политическия живот у нас и единствения начин е чрез референдуми да се напишат онези справедливи правила, по които да се развива България и да им даде възможност да се завърнат обратно. А днес страната ни има неистова нужда от хора, както за развитието на икономиката, така и за възпроизводството на нацията, за да има бъдеще държавата въобще.
1.2. Електронното гласуване ще привлече и младите хора към участие в избори и референдуми, защото те са от т. нар. поколение на информационно – технологичната епоха и при тях ежедневието „минава” през дигиталната среда. Те работят, пазаруват, пътуват, влюбват се и се веселят през интернет. И ако днес ходенето до урната е нещо натоварващо и старомодно за тях (което в по-голямата си част се дължи и на политическата апатия вследствие на случващото се в страната десетилетия наред), то електронното гласуване ще им даде лесна и практична възможност да участват в изборите от кафето, морето, вкъщи или където и да било, за да определят бъдещето на страната, в която ще се развива техния живот.
1.3. Електронното гласуване ще доведе до по-голяма избирателна активност, поради улеснението, което ще се предостави на горецитираните групи от населението да участват в гласуването. Голямата активност от своя страна ще намали тежестта на манипулирания, контролирания и корпоративния вот. Общоизвестно е купуването на гласове и на цели избирателни секции, особено в малките населени места, манипулациите с „мъртви души” в избирателните списъци и т. н. Тези пороци на избирателния процес опорочават легитимността на избраните лица за депутати, кметове и общински съветници.
1.4. Електронният вот ще намали разходите за организиране на изборите, ще улесни и опрости изборния процес и обработката на резултатите.
1.4. Въвеждането му ще е една от стъпките към прилагането на електронното управление, което вече 10 години се отлага, а същевременно постоянно се влагат публични средства от националния бюджет и такива по линия на Европейския съюз, като до момента са изразходвани близо 3 млрд. лв. Позитивното отношение на българите към съвременните технологии се видя при преброяването на населението през 2011 г. Тогава над 3 млн. от нашите сънародници се преброиха електронно. Дигиталната среда е в основата на бъдещото развитие както за икономиката, така и за политиката и въобще за целия обществен живот. Това е еволюция, която никой не може да спре, а онези, които се опитват да задържат този процес, просто ще бъдат изхвърлени.
Дистанционно електронно гласуване се прилага към момента в Естония, Канада, САЩ, Австралия и други държави.
- С оглед правната допустимост на предложението
Предложението за електронно гласуване е вече допускано до национален референдум, проведен на 25 октомври 2015 г., но тогава не се достига кворума за действителност, а именно да са гласували не по-малко от участвалите на последните парламентарни избори. Въпреки това, на основание чл. 23, ал. 3 от Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС), Народното събрание е взело последващо решение в подкрепа на изразената от гражданите воля и е приело Закон за изменение и допълнение на Изборния кодекс (обн. в ДВ бр. 39 от 2016 г.), където параграф 145 постановява: „При произвеждане на избори след 1 януари 2018 г. се създава възможност за експериментално дистанционно електронно гласуване. Експериментално дистанционно електронно гласуване се провежда на три последователно произведени избори, включително частични избори. В случай че експериментално дистанционно електронно гласуване е проведено успешно, при гарантиране тайната на вота, сигурността на системата и осигурен граждански контрол върху изборния процес и не са установени съществени нарушения при провеждането му, на изборите за членове на Европейския парламент от Република България през 2019 г. избирателите може да гласуват дистанционно електронно, като резултатите от гласуването се вземат предвид при определяне на резултатите.“ Всъщност законодателят е уредил дистанционно електронно гласуване под условие, но не и окончателното му въвеждане. В тази разпоредба прозира всъщност неискреното желание на управляващите да се въведе електронния вот, защото той ще развали тяхната схема за печелене на изборите. В тази връзка, през следващата година предстои провеждането на много важни избори – местните. Те са ключови, защото който държи местната власт, той лесно печели и парламентарни избори. А местната власт представлява обществени поръчки, с които се обвързва бизнеса и социални програми, с които се контролират малцинствата и ниските социални слоеве от обществото, подлежащи на лесна манипулация. Точно така се осъществява контролиран и манипулиран вот, разбира се, благодарение на пасивността на останалите групи от населението, обхванати от политическа апатия, с което избирателната активност в страната в последните години е около 50 %, дори и по-малко. С предлагания референдум, при условие, че се достигне кворума за действителност, ще имаме обвързващ и задължаващ парламента резултат. По този начин въвеждането на възможност за дистанционно електронно гласуване няма да бъде поставено в зависимост от често променящата се воля на различните парламентарни мнозинства, които се изреждат в управлението и да бъде отлагано за неопределено време.
Това предложение беше залегнало и в референдума, иницииран от Слави Трифонов, но впоследствие беше отхвърлено от Конституционния съд с решение № 92 от 28.07.2016 г., въз основа на чл. 23, ал. 2 от ЗПУГДВМС, а именно: ако предложение, гласувано на референдум не е прието, друг национален референдум по същия въпрос може да бъде иницииран не по-рано от две години. Към настоящия момент вече са изминали три години (считано от референдума, проведен на 22.10.2015 г. по същия въпрос) и този срок не може да спре поставянето на това предложение за гласуване чрез национален референдум. В същото конституционно решение е поставено, че законодателят вече е уредил тази материя и ново произнасяне би нарушило правната сигурност. Но Конституционният съд не е направил разграничение между експериментално електронно гласуване и реалното прилагане на такова, което всъщност се иска с националните референдуми, инициирани до сега с това предложение. А реално упражняване на конституционно установеното активно избирателно право на българските граждани е налице, когато съответният глас се взема предвид при определянето на резултатите от изборите.
В заключение може да се заяви, че предложението за промяна в Изборния кодекс относно въвеждането на дистанционно електронно гласуване не е в колизия с конституционни форми и принципи, както и с изискванията в ЗПУГДВМС.
Приемането на това предложение ще бъде ясен знак, че България е съвременна демократична и технологична държава, която прави всичко възможно да осигури максимално улеснение на гражданите си при участието им в политическия живот. С електронното гласуване ще бъдат ограничени редица нарушения на изборното законодателство, с които се опорочава вота. А такъв вот прави избраните пряко от нас народни представители, общински съветници, кметове и представляваните от тях институции нелегитимни и като такива те нямат право да вземат решения за бъдещето на държавата и нацията.
Също така с приемането на това предложение ще се улесни максимално събирането на законоустановеният брой подписи необходими за иницииране на референдуми с гражданска инициатива, което ще даде реална възможност за участие на народа при упражняването на държавната власт.
Въпрос – 5
„Желаете ли народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с относително мнозинство в многомандатни избирателни райони при гласували не по – малко от половината с право на глас?“
При относителното мнозинство или избори в един тур в едномандатния избирателен район печели онзи кандидат, чиито гласове са повече от гласовете, получени за всеки един от другите кандидати поотделно, тоест кандидатът, който спечели най-много гласове влиза в Народното събрание. Например в избирателен район „Х“ са гласували 30 хил. избиратели при участвали четирима кандидати в надпреварата – кандидат „А“ е получил 10 хил. гласа, „Б“ – 5 хил., „В“ – 3 хил. и „Г“ 12 хил., съответно печели последния кандидат.
Мажоритарната система е възможна както в едномандатни, така и многомандатни избирателни райони. При едномандатните мажоритарни райони, както се вижда от гореописаното, има само един победител, затова определянето на границите на района е от изключително важно значение. За България е нужно да се обособят 240 едномандатни избирателни района, защото местата в Народното събрание са 240. Оттук произтичат и много рискове за преднамерено манипулиране на границите на едномандатните избирателни райони. Като се има предвид, че това ще се прави от партиите на статуквото, страната ще се разкрои така, че ще станем свидетели на създаването на избирателни крепости, които трайно подкрепят една сила и изолират останалите от участие.
Затова, ако мажоритарната система се приложи в многомандатни райони, ще могат да се ползват установените към момента 31 избирателни района. Във всеки един от тях броя на мандатите ще се определи въз основа на единна норма на представителство за цялата страна в зависимост от броя на населението. Така ще се избегне евентуалното деформиране на изборите посредством спекулативно райониране при определянето на необходимите 240 едномандатни района.
Мотивите, които обуславят това предложение са следните:
- С оглед на обществената необходимост
Изборът на народните представители е изключително важен с оглед тяхното участие при упражняването на държавната власт в Република България. Същите, освен че са натоварени със законотворчеството, тоест писането на правилата (закони), по който да се развива живота ни, те осъществяват и контрола върху останалите две власти – изпълнителна и съдебна, както и участват в избора на ръководните органи там. В тази връзка Народното събрание:
– избира и освобождава министър-председателя и състава на предложеното от него правителство;
– контролира правителството с процедурата парламентарен контрол върху вътрешната и външна политика, осъществявана от него;
– санкционира правителството с процедурата вот на недоверие, тоест възможност за отстраняване на правителството, когато е снето политическото доверие към него от народните представители;
– избира управителя на БНБ, председателя на Сметната палата, националния омбудсман, 11 от членовете на Висшия съдебен съвет, ръководството на КЕВР, КЗК и на други регулаторни органи.
За всички тези дейности, възложени им с Конституцията, народните представители са отговорни пред избирателите си, но към настоящия момент това е само формално и на теория. Днес сме свидетели на точно обратното – онези, които са ги упълномощили (избирателите) нямат никакви реални възможности за контрол и търсене на отговорност от тях. Затова, с основание може да се каже, че е налице криза в представителността на управлението и в държавността, защото установената у нас избирателна система води до възпроизвеждане на все същия политическия елит. Тя предоставя възможност на провалили се народни представители да бъдат избирани отново. Нашите политически представители са нищо друго освен пионки на криминалния капитал във властта, които лобират, кадруват и корумпират цялата държавна администрация.
Вследствие на това, днес общественото доверие към народните представители и въобще институцията Народно събрание е под екзистенциалния минимум. За да има доверие е необходимо наличие на връзка между избирателя и избираемия, а такава може да се постигне само с мажоритарна избирателна система. При нея се гласува за конкретна личност, тоест за неговите професионални качества, морал и добро име в обществото, което е най-значимото ѝ предимство пред пропорционалната. Предполага се, че това ще са лица, разпознаваеми в региона, които са тясно свързани с местните социални нужди и проблеми на избирателите. При пропорционалната изборна система, прилагана днес в страната, партийните шефове слагат безлични послушници в партийните избирателни листи, които са напълно чужди на българския народ и работят в интерес само на олигарси, местни феодали и други криминални клики, тоест хора от т. нар. задкулисие. И още по-важно, че с прилагането на мажоритарния вот се отваря възможност за въвеждане института на отзоваването, тоест да може да се прекрати мандата на народния представител по волята на избирателя (народа) в случаите на неизпълнение на поетите от него политически ангажименти. За да се случи това е необходима и промяна на Конституцията, а именно замяна на свободния мандат, заложен в чл. 67 от нея, с императивен/задължителен. Свободният мандат означава, че депутатът е представител на целия народ, а не на своите избиратели и те не могат да му поставят задължителни поръчения и да го отзовават от парламента. В своята дейност той се ръководи от собствената си съвест и убеждение. Императивният мандат означава, че депутатът е отговорен пред своите избиратели и трябва да изпълнява поръченията им. Освен това те могат да го отзовават по всяко време от парламента, ако не изпълнява ангажиментите си. Мажоритарен избор на народни представители, допълнен с възможност за отзоваване по всяко време на мандата дава на народа реална и ефикасна възможност за контрол и санкция върху тези, на които са дали политически кредит на доверие. Едва тогава може да се очаква, че народните избраници ще служат на народа.
Друго предимство на мажоритарната система е простотата и разбираемостта на методиката, по която се определя резултата, най-вече за електората. Защото в момента, при пропорционалната система, 99,9 % от избирателите не познават формулата и правилата, по които става превръщането на гласовете в мандати. Те са ясни само за специалистите, а в България хората с експертиза работят за силните на деня, но не и за народа.
Не на последно място е предимството, че чрез мажоритарната система се създават стабилни правителства, които се формират директно от избирателите, още на изборите. Докато в момента, съставените през пропорционалната система правителства в страната са плод на ръководствата на партиите, които чрез негласни договорки за разпределяне на постове (а това значи разпределение на „държавната баница“) формират безпринципни коалиции, при които отговорността е размита. Резултатът – пладнешки грабеж на държавата, за който не се носи никаква отговорност, било то политическа, наказателна или каквато и да било. Затова с основание се говори за „политико – инженерни“ проекти, които идват като надежда за народа, а се оказват поредната „патерица“ в парламента за прокарване на лобизъм на силните на деня.
Най-същественият недостатък, който обикновено се посочва по отношение на мажоритарната система е непредставителността, тоест всички гласове, които са подадени не за печелившия, а за някой от другите кандидати пропадат. Да, това е така, но днес при прилаганата пропорционална система избирателите губят 100 % от гласовете си, тъй като излъчените депутати не са техни представители, а както бе посочено по-горе са пионки на апаратчици от политическите централи и на криминалния капитал, които впоследствие работят само в техен интерес. Е, за каква представителност говорим тогава? Това е фалшива демокрация. Именно във връзка с този недостатък в предложението е залегнало изискването за действителност на избора – да се гласували не по- малко от половината от имащите право на глас в избирателния район. Ако това изискване е изпълнено, няма място за притеснения, защото е налице обикновено мнозинство, което е златното правило при демокрацията и дава легитимност. Този кворум на участие (повече от 50 %) на правоимащите избиратели в района е вече прилаган при изборите за Велико народно събрание (ВНС) през 1990 г., когато 200 от делегатите са избрани мажоритарно.
- С оглед правната допустимост на предложението
Предложението за мажоритарна избирателна система при избирането на народните представители е вече допускано до гласуване на национален референдум, проведен на 6 ноември 2016 г., но тогава не се достига кворума за действителност, а именно да са гласували не по-малко от участвалите на последните парламентарни избори.
Предложението не е в противоречие с конституционни форми и принципи, както и с изискванията на Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление – не попада в ограниченията по отношение на предмета, посочени в чл. 9, ал. 2 от закона, а също така и на чл. 23, ал. 2 „Ако предложението, предмет на референдума, не е прието, национален референдум по същия въпрос може да бъде иницииран не по-рано от две години от датата на произвеждането на референдума.“ Изискуемият двугодишен срок изтича на 06 ноември тази година.
С гласуването чрез национален референдум на тази значима промяна в Избирателния кодекс относно въвеждането на мажоритарна избирателна система ще се осигури най-широк консенсус в обществото, а това ще даде легитимност и устойчивост на решението.
- Да приемете следните законодателни промени:
– въвеждане на необлагаем минимум за лицата, които получават доходи под 800 лв. месечно, в сила от 01.01.2019 г.
– въвеждане на диференцирана ДДС ставка от 12 % за храни, 10 % лекарства и 8 % за учебници и книги в сила от 01.01.2019 г.
Мотиви: Над 70% от българските домакинства живеят с по-малко средства от необходимите за издръжка на живот, а близо два милиона българи живеят под линията на бедност, която за 2018 година е 321 лева според данните на КНСБ за първото тримесечие на 2018 година. Подоходното неравенство в България расте постоянно от 2012 г. насам, като през 2016 г. става най-голямото в ЕС. В тази връзка с данъците се товарят изключително много посочената по-горе част от населението. С въвеждането на горепосочените данъчни промени тези лица ще спестяват близо 100 лв. на месец, което ще покачи тяхната покупателна способност, а оттам ще раздвижи вътрешното потребление. В тази връзка трябва да се има предвид, че инфлацията в България през третото тримесечие достигна 3,5 %, което представлява четиригодишен връх.
– държавата да регистрира и управлява по Закона за акцизите и данъчните складове 28 данъчни (акцизни) склада за течни горива във всички административни области на страната с цел либерализиране на пазара. С тази мярка ще се даде възможност на малки и средни фирми също да участват на местния пазар на горива, съответно ще стимулира вноса и ще се диверсифицират източниците на доставки. Към настоящия момент част от доставчиците на горива не разполагат с такива складове заради наложените им административни и финансови тежести, особено с последния внесен законопроект в Народното събрание от месец март тази година, с който се въвежда изискване за банкова гаранция в размер до 500 хил. лв. и уставен капитал от 3 млн. лв. От друга страна, в този бизнес продължават да важат силовите методи от прехода и най-лошото е, че те се осъществяват със знанието и разрешението на управляващите. Това обстоятелство е бариера за навлизането в бранша на предприемачи с пазарно – ориентирано мислене, а не търсещи спекула и заобикаляне плащането на акциз и ДДС. Също така държавата ще създаде дружество „Булнефт“, което ще осъществява внос на горива по двустранни търговски споразумения, предимно на бартерна основа петрол срещу местна продукция. По този начин ще се окаже конкурентен натиск върху местните производители, а това ще доведе до намаление на цените за потребителите и бизнеса, което е задължителна стъпка във времена на свръхпредлагане и голям избор на доставчици на международните пазари. От друга страна ще се осигурят платежоспособни пазари за автентичните български крайни продукти с висока добавена стойност, които ще се произвеждат в страната и ще допринесат за устойчив икономически растеж;
– създаване на регистър на избирателите по техния действителен настоящ адрес с цел премахване на т. нар. „мъртви души” в избирателните списъци, които деформират целия избирателен процес;
– народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с относително мнозинство в многомандатни избирателни райони при гласували не по – малко от половината с право на глас;
– обвързване размера на работната заплата на народните представители с три минимални брутни работни заплати и премахване на всички полагащи им се допълнителни суми и привилегии по сегашното законодателство (тоест месечно им възнаграждение ще е около 1560 лв., спрямо сегашните 6-7 хил. лв.), отпадане на привилегията за ползване на правителствена болница, почивните станции към Министерски съвет, право на безплатни самолетни билети за вътрешни полети, междуградски и градски транспорт и т.н.
В подкрепа на гореописаните наши предложения, които сме отправили и до Президента, ще проведем граждански протест на 16, 17 и 18.11.2018 г. пред Парламента, съгласно Уведомлението № СОА18-СГ01-767/12.11.2018 г. по чл. 8 от ЗСММ до Столична община.
Господа народни представители, вярваме че ще постъпите държавнически!
13.11.2018 г. С уважение: …………………………………………..
гр. София (…………………………………………)
РЕСПЕКТ!